Така че, докато Вейл беше забавлявай от Рой Шонеси на обяд, Наоми взе едно такси в студения пролетен ръмеж до Златния бряг — на половин миля от най-богатия квартал на града. Повишените данъци и хищниците на напредъка бяха принудили икономически индивидите, които са доминирали този район, да се махнат, като бяха разрушили монументалните стари жилища и градските ориентири и ги бяха заменили със стерилни комплекси и сгради с офиси. След като бяха разрушили красотата и наследството в името на прогреса и растежа, разрушителите като глутница хиени се беше придвижила нататък, търсейки нови райони с чар и изящество, за да ги развалят.
Уотървю Тауърс беше шедьовър на студената изисканост, една импотентна дванайсететажна сграда от стъкло и месинг с офиси и минитърговски център във фоайето. В него имаше магазин за цветя, магазин за скъпи играчки, магазин за подаръци, книжарница и просторна аптека. Списъкът на наличните фирми до редицата асансьори в дъното на фоайето включваше няколко престижни правни фирми и половин дузина лекари. Клиниката „Беренщайн“ заемаше етажите от девет до дванайсет — достатъчно място за една малка болница.
Наоми взе асансьора до дванайсети етаж и влезе в една чакалня приблизително с големината на Рок Айлънд. Кожени мебели в бяло и маси от тъмно стъкло, покрити с последните издания на „Таун енд Кънтри“, „Вог“, „Венити Феър“ и „Смитсониън“, преобладаваха в голямата стая. Внушително количество скъпи парфюми бяха оставили уханието си. Самотна картина на Дега властваше на една от стените. През огромните прозорци се виждаше една далечна самотна платноходка, която се бореше с вятъра и дъжда в езерото, докато плътна редица оловносиви облаци клаустрофобично бяха увиснали точно над прозорците.
Служителката наближаваше петдесетте, косата й по модата имаше сиви кичури и беше облечена в черна рокля от Шанел, украсена само с един наниз перли. Погледна Наоми с нахални очи, преценявайки я от глава до пети.
— Да? — каза тя с леден глас.
Наоми сложи картичката си пред нея.
— Бих желала да говоря с д-р Беренщайн, моля — ведро каза тя.
Служителката се намръщи на картичката.
— Вие нямате определена среща. — Тонът й намекваше, че самото присъствие на Наоми в стаята беше оскърбление.
— Няма да му отнема много време.
— Невъзможно е. Докторът има консултации, прегледи. За какво става въпрос?
— Поверително е.
— Какво означава това „пом.-правист“?
— Аз съм квалифициран адвокат, но все още без право на адвокатска практика — обясни Наоми.
— Оу! Нещо като правен терапевт?
— Една минутка — каза Наоми, като прекъсна обидите. Тя взе обратно картичката си и написа на задната страна: „Относно Линда и епископа“ — и я върна на служителката. — Просто му покажете картичката от двете страни. Аз ще почакам.
— Няма да свърши работа. Дори да бяхте президент, нямаше да успеете да влезете днес без определена среща — отвърна служителката надменно.
— Е, значи имам късмет — каза Наоми.
— Какво искате да кажете?
— Че не съм президент — каза Наоми, като се усмихна сладко.
Служителката тръгна и се върна след няколко минути.
— Последвайте ме — каза тя кратко и поведе Наоми през чакалнята към един офис в ъгъла. — Чакайте тук, моля — и затвори вратата след себе си.
Офисът, като чакалнята, беше ограден от две страни със стъклени прозорци от пода до тавана. Наоми разгледа препоръките на доктора, окачени в рамки по стените — Шоут, Принстън, Медицинския институт в Харвард. Идеален произход. Беренщайн влезе след минута-две — внушителен мъж на около петдесет и пет, над шест фута висок, в отлична форма като атлет, с чисто бяла коса на вълни, ястребовидни черти и загар от тенис. Той имаше снизходителната поза на човек, който очаква уважение и владее чувствата си.
— Мис Чанс? — каза той с дълбок и ясен глас. — Аз съм доктор Беренщайн. — Той погледна Наоми по дължината на конския си нос. — Вие сте много нетърпелива жена. — Какво има толкова важно? — взря се в картичката на Наоми, махна й да седне и се настани срещу нея на бюрото.