— Доста повече, отколкото трябва.
— Искам да кажа освен това с момчетата от олтара?
— Какво искаш да знаеш?
— Е, Шонеси е много изплашен за благотворителните фондове. Колко пари предполагаш, че добрият епископ събира годишно? Не смяташ, че има някакъв проблем там, нали?
— Не — каза Наоми, очите й премигнаха закачливо. — Но мисля, че имаме списък на съвета на попечители те и получателите на фонда. Добро място, откъдето да започнем.
— Защо не направим това, просто ей така.
— Да. Защо просто не извадим цялата папка?
— Донеси я цялата. Какво правят тези книги на бюрото ми?
— Мартин, ти местиш тези книги от едно място на друго, откакто Томи ти ги донесе преди няколко седмици. Това са книгите, които е намерил в квартирата на Аарон в пещерите.
— Ох. И какво трябва да нравя с тях?
— Не знам. Защо не попиташ него?
Вейл прехвърли смачканите евтини романи. Имаше и една книга с твърди корици. Той я отвори. На етикетче на първата страница пишеше: „Собственост на градската библиотека, централен клон.“
— Знаеш ли? — каза Вейл, като я пусна на бюрото. — Една от тези книги е просрочена от библиотеката.
— Басирам се, че Аарон се тревожи до смърт за това — каза Наоми от другата стая.
Тя реши да почака с новините, докато Гудмън и съдията дойдат за обичайната следобедна среща. Те пристигнаха заедно. Гудмън си взе една чаша кафе и се отпусна на един диван. Съдията почака, докато Наоми му донесе кафето, едно уважение към възрастта и ранга му.
— Нямам нерви вече да обикалям — каза Гудмън унило. — Нито следа от Линда, Били Джордан и Питър.
Наоми каза:
— Знам къде Линда е трябвало да бъде миналата седмица.
Всички я погледнаха с изненада.
— Знаете ли кой е доктор Симон Беренщайн? — попита тя.
— Разбира се — отговори Вейл. — Той обслужва поземлената аристокрация. Прекарва повече време във светски клюки, отколкото в офиса си.
— Негов е телефонният номер от дневника на епископа, този, който ти ми даде преди няколко седмици. Клиниката „Беренщайн“ в Уотървю Тауьрс.
— Линда е имала определен час при Беренщайн? — обади се Гудмън.
— Уговорена от самия епископ. Отидох дотам и си поговорих с доктор Си. Всъщност тя е имала две уговорени срещи. Едната, седмица, преди да бъде убит Рашмън, което ти си пропуснал в дневника, Марти, и другата, миналата седмица. Истинското й име е Линда Джилърман. Записано е Екрън, Охайо — нейният роден град. И тя е с една година по-млада, отколкото си мислехме.
— Искаш да кажеш, че е започнала с момчетата от олтара когато е била на тринайсет? — каза Гудмън.
— Точно така. Също така, на деветнайсети февруари, когато е била първата й среща с Беренщайн, тя е била вече бременна от седем седмици.
— Шегуваш се — каза Вейл. А съдията просто поклати глава.
— Трябвало е да направи аборт миналата седмица, но не се е явила. Беренщайн твърди, че не я е виждал и чувал след първата среща.
— Мислех, че епископът има радикална позиция но въпроса за аборта — каза Гудмън.
— Според картона на Линда, епископът твърди, че момичето е било изнасилено в Дома на Спасението. — Пише, че те „вътрешно“ са уредили проблема и искат да държат в тайна цялата работа „заради доброто на Линда“.
— Разбира се. Чудя се кой наистина е бащата? — каза Вейл.
— Вероятно и тя не знае — каза Наоми. — Може да бъде всеки от момчетата от олтара.
— Или епископът — каза Вейл. — Окей, Томи, знаеш упражнението.
— Да. Надявам се да няма прекалено много Джилърмановци в телефонния справочник на Екрън — завайка се той.
22.
— Хей, Цвик, обади се на девета. Това е междуградско повикване.
Детективът Ерик Цвик беше готов да си тръгне от работа. Той трябваше да мине на срещата на Малката лига на път за вкъщи, а после да сготви за вечеря, бе негов ред. Жена му беше освободена от това неприятно задължение две вечери в седмицата, покрай ангажимента си в женското движение и абонамента за списание „Мисис“. Той вече закъсняваше.
— По дяволите — каза Цвик и вдигна телефона. — Хора за издирване, Цвик — каза той.
Том Гудмън, който се обаждаше от бюрото на Наоми, се представи и обясни, че е следовател, работещ за един адвокат, свързан с убийството на Рашмън.