Масата на Вейл беше една бъркотия от правни документи, юридически и медицински книги, статии от вестници и доклади. Някога наредени тематично на купчинки от Наоми, сега те бяха разпръснати в хаотична маса. Той си взимаше бележки, описваше дела за справки, точки от съдебномедицинските заключения и данните от аутопсията, свидетели, доказателства, въпроси към себе си, съдията, Гудмън, Наоми и Моли. Това беше вечерен ритуал — опресняване и съпоставяне на информацията, докато определяше какъв курс да поеме защитата на Аарон Стемплър. Пепелникът му беше пълен и кафето изстинало в чашата му. Толкова беше погълнат, че чу звънеца на вратата едва когато иззвъня втори път. Отиде до вратата, мърморейки си нещо, и същевременно рязко опъваше лакти назад, за да раздвижи схванатите си рамене.
Навън чакаше малка фигура на бездомно дете в жълт дъждобран, главата й беше сгушена в широката яка, хлътналите й очи плахо поглеждаха към него. Вейл я позна веднага.
— Мистър Вейл? — каза тя с колеблив глас.
— Линда! Влез, моля — каза той, като разтвори широко вратата и я поведе навътре. — Каква голяма изненада. Радвам се, че дойде. Ето, свали си мокрото палто.
— Не мога да остана дълго — каза тя с тънко гласче, докато той й помагаше да си свали дъждобрана.
— Мога ли да ти предложа нещо за пиене? Кока-кола? Чаша кафе?
— Кола, моля.
— Как я обичаш, в старомодна бутилка от шест унции или в чаша с лед?
Усмивката й беше предпазлива.
— Винаги я пия от кутия. От бутилка може също да е приятно.
Тя го последва в кухнята, очите й преценяваха обстановката, наблюдаваше го как махна капачката. Изпи голяма глътка и въздъхна.
— Не съм пила кола отдавна — каза тя, после бързо добави: — Не мога да остана дълго.
— Каза го вече. Имаш ли къде да живееш?
Тя кимна, но не каза адрес. После изтърси:
— Мистър Вейл, не съм виждала Аарон три седмици, преди да убие епископ Рашмън.
— Мислиш, че той е убил епископа? — попита Вейл, приготвяйки прясно кафе.
— Не мислят ли всички така?
— Била ли си там, Линда?
— Къде?
— При епископа, вечерта, когато е бил убит?
Тя изглеждаше шокирана от предположението.
— Разбира се, не!
— Тогава откъде знаеш, че Аарон го е направил?
— Е — тя вдигна рамене, — понеже се е крил в църквата с ножа, и всичко…
— Откъде знаеш, че не е бил Питър, или Били Джордан?
— Вие знаете за това?
— За кое?
— Нищо — каза тя отбранително. — Защо ще искат да убият епископа всъщност?
— Защо би го направил Аарон?
— Не знам… няма причина, за която да ми е известно.
— Никога ли не е бил ядосан на епископ Рашмън?
— Не…
— Ревнуваше ли те?
— Аарон не е от ревнивите. Всъщност, защо ще ме ревнува?
— Не знам, затова попитах.
— Виж, обадих се на сестра Мери Алис и тя каза, че трябва да говоря с вас. Казах ви, не знам защо Аарон би направил такова нещо. Не знам нищо за това, което се е случило.
— Често ли избухваше?
— Аарон? Той никога не избухваше. Приемаше нещата каквито са.
— Мислиш, че е убил Рашмън, но не знаеш защо, така ли?
— Да. — Тя се поколеба за момент, преди да добави:
— Ти си говорил с майка ми и втория ми баща, нали?
— Не съм. Един човек, който работи за мен, говори с тях.
— Тях не ги е грижа.
— Обратното. Търсили са те цяла година. Отказали се, понеже помислили, че си мъртва.
— Аз искам те да мислят така. Аз никога… изобщо няма да се върна там.
— Ще ми кажеш ли защо?
— Вторият ми баща ме пребиваше от бой.
— Защо?
— Навлякох си неприятности в училището.
— Какво си направила.
— Пуших марихуана.
— Когато си била тринайсетгодишна?
Тя кимна.
— Започнах, когато бях на единайсет. Аз дори халюцинирах няколко пъти, но не изпитах удоволствие, много е страшно. Хванаха ме и Евърет, вторият ми баща, той ме удари. Силно. Веднъж ми почерни окото, а друг път разклати един от задните ми зъби. Беше като бащата на Аарон с колана. Знаеш ли какво правеше Евърет? Всяка сутрин, преди да ида на училище, той ме нашляпваше. После казваше: „Вземеш ли пак наркотик, ще те довърша.“ И майка ми правеше като майката на Аарон — не се вълнуваше ни най-малко, просто излизаше от стаята. Може би затова се усещах добре с Аарон, той разбираше нещата.