Устните й затрепераха.
— Всеки ден Евърет… правеше това. После сутринта на тринайсетия ми рожден ден…
Тя спря за момент. Сълзи потекоха по бузите й.
— …той каза на рождения ми ден, че… няма да ме бие повече… и аз заплаках, толкова бях щастлива, и после, точно когато излизах през вратата, той ме сграбчи, обърна ме и…
Сълзите й потекоха още по-силно. Вейл я прегърна. Ръцете й висяха безжизнено отстрани. Тя говореше през сълзи.
— …и каза „Добре, само… още веднъж“ и ме удари така силно… замахна силно… и ме повали в стаята и после просто се качи на горния етаж, смеейки се, а от устната ми течеше кръв… така болеше… все още си спомням как силно болеше…
Тя заплака горчиво. Раменете й се тресяха.
— Всичко е наред — каза Вейл. — Поплачи си, имаш право. Слушай, сега си се излекувала, Линда. Това е нещо, с което можеш да се гордееш. Няма причина да те бие повече.
Тя се отдръпна от него, ръцете й все още висяха свободно отстрани, беше забравила колата си.
— Не, сега е по-лошо. Аз съм бременна, мистър Вейл. Сестрата ми каза, че знаете. Знаете ли какво ще направи? Не е трудно да се отгатне.
— Мислиш ли, че Аарон е бащата?
— Най-вероятно е той. — Тя довърши колата си и сложи бутилката на тезгяха. — Благодаря — каза тя.
— Искаш ли още една?
— Трябва да си тръгвам.
— Линда, защо дойде тук?
— Защото не мога да помогна на Аарон и искам да престанете да ме търсите.
— Вероятно можеш да му помогнеш.
— Как?
— Необходимо ни е да свидетелстваш?
— За какво?
— За момчетата от олтара.
Тя се паникьоса. Отдръпна се ужасена. Очите й заиграха като на животно, хванато натясно. Тя се завъртя и хукна към вратата. Вейл я хвана за ръката и я обърна към себе си.
— Послушай ме… — започна той.
— Няма да направя това! — Тя изплю думите. — Никога няма да призная това! — После очите й се присвиха. — Ще излъжа. Ще им кажа, че не е вярно.
— Линда, това може да помогне на съдебните заседатели да разберат какво е станало. Какво ви е напра вил епископът.
— Искаш да направя това? Хората ще ме намразят… ще ни мразят всичките. Как може да помогне това на Аарон?
— Това обяснява защо Аарон го е направил. Ужасните неща, които епископът е правил с всички вас…
— Не разбираш ли? — извика тя, като го прекъсна. — Той не ни е карал да направим нищо! След известно време ни правеше удоволствие. На нас ни харесваше!
Тя се обърна и изчезна в дъждовната нощ. Телефонът иззвъня.
— Ох, я престани — рязко каза Вейл и реши да остави автоматичната секретарка да отговори. Върна се на бюрото си и запали цигара. Машината превключи и един груб, сериозен глас каза:
— Мистър Вейл, тук е моторизираният полицай Джон Лелънд от щатския патрул. Ако познавате д-р Моли Ерингтън, моля да се обадите на…
Вейл грабна телефона.
— Да! — Той почти извика в слушалката. — Тук е Мартин Вейл.
Около трийсет минути му трябваха да вземе Наоми Чанс и да излезе на пътя за Ийстън и по-малко от час, за да се добере до малката болница, която се намираше на една пресечка от главната улица. Отделението за бърза помощ се състоеше от една-единствена операционна стая и помещение за възстановяване. Когато влязоха, един доктор в бяла престилка и картонени обувки излезе от операционната стая, носейки една папка.
— Извинете, докторе — каза Вейл. — Името ми е Вейл.
— Ох, да, за доктор Ерингтън, нали?
— Правилно.
— Аз не съм докторът — каза той небрежно и ги поведе надолу по коридора. — Аз съм сестрата.
— Съжалявам — каза Вейл.
— Няма нищо, обичайна грешка. Всъщност жена ми е докторът. Тя е в стаята за спешни случаи и работи върху шофьора на камиона. Той нямаше късмета на д-р Ерингтън.
— Лошо ли е ударена?
— Е, има една цицина колкото домат на главата и напълнихме носа й с демерол. Ще бъде замаяна около дванайсет часа, но ще се оправи.
— Може ли да я вземем обратно в града тази вечер? — попита Вейл. — Можем да сложим няколко одеяла на задната седалка. Ще се чувства удобно.