Тя се опитваше да го хване в капан, да види дали се преструва, като преглеждаше касетките за грешки, опитвайки се просто за момент да го извади от ролята му. Но след почти осемнайсет часа интервюта тя беше готова да приеме Рой като истинска разновидност на егото на Аарон. Все още не беше сигурна дали някоя определена тема не подтикваше Рой да се появява.
Тя направи своето най-значително и страшно интервю с Аарон и Рой. Тази сутрин Аарон беше тих, почти намусен. После десет минути след сеанса седна на леглото и се засмя. Моли почувства обичайния прилив на вълнение, когато Рой се появи.
— Добро утро, Рой — каза тя.
Той погледна към нея и усмивката му изчезна.
— Храната тук е бебешка — каза той.
— Оплаквал ли си се?
— Хей, аз не се оплаквам от нищо, а той няма смелост да го направи.
— Някакви други оплаквания?
Той легна обратно на леглото и погледна в тавана.
— Ще ти кажа, ако имам.
— За какво искаш да поговорим днес?
— Е, не сме ли много приятелски настроени?
— Защо не? Винаги ли трябва да спорим?
— Ние не спорим, докторе. Просто дискутираме.
— Откъде си, Рой? — попита тя.
— Не съм от тази дупка в Кентъки, можеш да си сигурна.
— Но ти си бил с Аарон дълго време?
— Хитро. Виж, когато има проблем, ти започваш да хитруваш с мен. Започваш да си пъхаш носа и да ме хващаш в грешка или поне се опитваш.
— Не се опитвам да те хвана в грешка, просто съм любопитна. Не мога да определя акцента ти.
— От Южна Филаделфия. Направо от улицата.
— Аарон никога не е бил във Филаделфия, нали?
— По дяволите, не. Аз идвам и си отивам, докторе, идвам и си отивам. Мислиш ли, че ще прекарам двайсет и четири часа на ден на негово разположение? Изминаха няколко години след онзи пръв път.
— Искаш да кажеш с преподобния Шекълс?
— Точно така.
— Когато си го обидил?
— Е…
— Ти не ме излъга тогава, нали?
— Аз не те лъжа — каза той злобно. — Просто продължи по-дълго от това.
— По дълго от какво?
— От това, което ти казах.
— Какво искаш да кажеш с „по-дълго“?
— Бях навън по-дълго, отколкото ти казах.
— О? Казал си му и нещо друго?
— Не.
— Случи ли се нещо важно?
— Може да се каже и така.
— Искаш ли да ми разкажеш за това?
Той се засмя.
— Може, просто за да видя каква физиономия ще направиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би не бях напълно откровен с теб преди — каза Рой. — Може би направих повече, отколкото да нахокам Шекълс.
Тя реши да опита една маневра.
— Хайде, Рой — каза тя, подсмихвайки се.
Той се надигна на лакът и се обърна към нея.
— Нали не мислиш наистина, че ти казвам всичко?
— Можеш ли да помниш толкова отдавна?
— Нека ти кажа нещо, аз помня всичките.
„Всичките? Дали говори за всичките пъти, когато се е появявал, или за нещо друго?“
Тя не искаше да пресилва късмета си. Погледна към него. Той лежеше по гръб с кръстосани ръце и крака. Очите му бяха затворени. Беше се отпуснал напълно.
— Ние бяхме на това място, наречено Гледката към източното дефиле — каза той почти монотонно. — Най-високото място наоколо. Това е тази скала, дето стърчи над билото и право надолу има може би четиристотин-петстотин фута до източното дефиле, отгоре можеш да видиш всичко. Шекълс обикновено се качваше там, стоеше на ръба на Гледката и изнасяше проповеди. Ревеше с пълни гърди за мъките в ада и проклятията и това ехтеше нагоре-надолу, нагоре-надолу. Отново и отново.
— Често ли ходеше там горе? С Шекълс искам да кажа?
— Той взимаше Сани със себе си там през цялото време. Това беше моето първо ходене. Този ден той повлече Сани със себе си, посочи надолу през ръба и му каза, че в ада ще бъде като падане от тази скала. Сани се вкамени. После той сграбчи Сани, бутна го долу и го започна.
— Започна? Какво искаш да кажеш с това „започна“?
— Беше сякаш загряване. Преди да започне да проповядва. И когато започна, сякаш цялата омраза, адски мъки и проклятия бяха насочени към Сани. Ето кога се появих аз, казах това за пениса му и после побягнах в гората.
— Значи ти и Сани се криехте в гората заедно?