Политическото седалище на Бърджис беше „Ресторантът край езерото“ — едно погрешно наименование, след като езерото беше на половин миля на изток — в северния край на града. Ресторантът беше собственост на Хилъри Бреш, кмета. Извън сезона беше отворен от шест часа сутринта до десет часа вечерта, седем дни в седмицата. Градският съвет приемаше всяка сряда от десет часа в едно от задните сепарета — всички, които се интересуваха, можеха да отидат там.
Точно на една такава среща градът се съгласи фондацията „Рашмън“ да закупи стария хотел „Уингейт“ и да го превърне в лагер за жителите на Дома на Спасението. Имаше малко мърморене относно това, да позволят на „юноши престъпници и наркомани да скитат из общината“, но едно писмо на архиепископ Рашмън увери местните люде, че няма да имат проблеми и наистина не бяха имали. Така хотел „Уингейт“ се превърна в приюта „Уингейт“.
На Наоми Чанс й бяха необходими три дни в телефонни обаждания до Американската хотелска асоциация, пътнически агенции и други източници, за да провери хотелите и ханчетата в щата до езерото, които бяха затворени през месеците февруари и март, преди да си спомни за приюта. Едно обаждане до Търговската палата в Бърджис беше потвърдило, че наистина има един крайпътен ресторант в града и този приют „Уингейт“ „надолу по пътя и отдясно, близо до езерото“. Това се покриваше с описанието на Рой: „една миля след крайпътния ресторант от дясната страна до езерото.“
Вейл и Гудмън пристигнаха в градчето малко преди смрачаване и спряха в крайпътния ресторант, Бреш един нисък, закръглен мъж със зачервено лице на около шейсет години, с кичури бяла коса, която украсяваше румения му скалп, сложи кафе и пред двамата.
— Просто минавате оттук? — попита той вежливо.
— Как позна? — попита Гудмън.
— Кмет съм на този град от осемнайсет години. Синът ми е шериф. Познавам всички в тази част на града, синко. И след като хотелите са затворени и мотелът е пълен, вие или сте на посещение, или минавате оттук.
— Много проницателно — каза Вейл с усмивка.
— Накъде сте тръгнали?
— Всъщност връщаме се в града — каза Гудмън. — Вече си свършихме работата.
— Ще вечеряте ли?
— Не. Само кафе, колкото да изкараме до града.
— Как така не карате по междущатската магистрала?
— Повече главоболия, отколкото си заслужава по това време на деня — каза Гудмън. — Не обичам да карам броня до броня.
— Тук имаш право.
— Всъщност аз съм идвал тук често като момче — излъга Гудмън. — Семейството ми живееше под наем в един хотел до езерото. Ъ-ъ, хотел „Уингейт“, „Уинторп“…
— Това е старата къща на „Уингейт“, точно надолу по пътя оттук — каза Бреш.
— Точно така, „Уингейт“. Баща ми обичаше да ловува тук наоколо. Тогава бях малко момче.
— Да, трябва да й било преди двайсет години — каза кметът. — От петнайсет години тук не може да се види сърна или мечка. Цената на прогреса.
— Всъщност къде е тази стара къща? — попита Гудмън. — Помня, че това беше едно много голямо място близо до езерото.
— Точно така. На около миля надолу по пътя оттук. Има каменни стълбове от двете страни на пътя, където свиваш. Но точно сега е затворена. И Били Хофстедър, надзирателят, е долу във Флорида на лов. Няма да се върне до следващата седмица.
— Толкова ли е голяма, колкото си спомням? — каза Гудмън, все още търсейки информация.
— По дяволите, сега е по-голяма. Могат да преспят около трийсет души. Има дневна, голяма като стадион. След като я взеха, католиците поправиха и сутерена. Стая за игри, телевизионна стая. — Той се наведе и смигна. — Прекалено луксозна за една банда бегълци и наркомани, ако питате мен.
— Е, може би следващия път, като дойда, ще отида и ще хвърля един поглед.
— Върни се лятото и прекарай малко време при нас — каза Бреш с усмивка. — Ние обичаме вашите пари.
— Съгласен съм.
Пътят беше неосветен, двулентов, асфалтиран, ограден от дебели борови дървета, толкова тъмен, че сякаш поглъщаше светлината на фаровете. Щяха да пропуснат входа за „Уингейт“, но пълната луна, която току-що изгря над дърветата, очерта сивите каменни стълбове. Когато Гудмън сви между тях, светлината на фаровете освети една месингова табела, на която пишеше: