— Каква каша — каза той, като се изправи на крака.
— Колко дълго мислиш, че са били тук? — попита Стенър.
Даниелсън бавно поклати глава.
— Това място е по-студено от хладилник, след като този прозорец е бил отворен. Забавило е разлагането. Диви животни са се хранили с тях. По дяволите, може да бъдат две седмици или два месеца. Може би след като ги вземем в града, ще определим по-точно, но сега не се ловя на бас кога се е случило това.
— Мислиш ли, че е имало повече от един извършител? — обърна се Стенър към Уудсайд.
— Е, не съм сигурен, но бих казал не. Виж тук… — той посочи към петната от кръв и черните следи по пода. — Моето предположение е, че високият е бил убит пръв, вероятно точно там, където е паднал. По-малкият е бил нападнат там, влачен е около десет фута и поста вен до другия.
— Високият е Джордан, а малкото момче е Холоуей — предложи помощта си Търнър.
— Които и да са, ще ви кажа, че това е направено от същия престъпник, който е убил епископа или някой дяволски добър имитатор. Същите рани, интимните части са отрязани и напъхани в устата, цифрите по задната част на главите им. Също така съм дяволски сигурен, че са били облечени, когато са били нападнати. Определено има власинки по гръдните рани и на двамата.
Уудсайд отиде до отворения прозорец и го разгледа внимателно, преди да се присъедини към групата.
— Не са влезли през този прозорец — каза той. — Има счупено стъкло на вратата отзад на първия етаж.
— Така че, защо е отворен този прозорец? — попита Стенър.
— Не съм сигурен — отвърна Уудсайд. — Но ако трябва да гадая, бих казал, за да поддържа стаята колкото е възможно по-студена.
— Значи извършителят е искал тази стая да бъде студена — каза Стенър.
Даниелсън кимна.
— Много хитро бих казал. Това ще ни затрудни да определим точно времето на касапницата.
Стенър се обърна към Вейл.
— И вие не знаете кой ви е осведомил за това?
Вейл вдигна рамене.
— Знаеш как се дава такава информация. Освен това, ако си мислиш това, което мисля, че си мислиш, пак не бих могъл да ти кажа. Това може да навреди на интересите на моя клиент.
— Сигурно, при такава каша — отговори Стенър.
28.
Наоми Чанс беше разчистила бюрото си и беше разтворила пред себе си един голям лист чертожна хартия четиринайсет на седемнайсет инча. От десет дни тя събираше информация. През последните два дни нейното дирене беше така интензивно, че не беше идвала в офиса и не се беше обаждала, което не беше характерно за нея. Тя се върна с куфарчето си, издуто от общински документи, данъчни сведения, цифри от договори, списъци на политици и изрезки от вестници. Както винаги, беше прекалено развълнувана, когато се заемеше с нещо. Обикновено Мартин слагаше нещата на мястото им, но този път тя се беше постарала как точно да го направи.
Наоми чертаеше квадратчета, попълваше всяко едно от тях с информация и после ги свързваше с линии. Отне й два часа да попълни матрицата и сега се беше облегнала назад и разглеждаше написаното.
Всичко беше толкова очевидно, когато го сложиш в графична переспектива. Просто. Хитро. Почти понятно. Но не съвсем.
Докато нанасяше последните бележки на своята картина, Гудмън и Вейл се върнаха от закуска.
— Къде, по дяволите, беше през последните два дни? — попита Вейл. — Бях готов да се обадя в агенцията за изчезнали хора. — Той погледна към големия лист, който лежеше пред нея. — И какво е това?
— Мисля, че почти ще те направя щастлив — каза тя.
Гудмън се обади:
— Преди да започнем, чуй това — посланието на Рой към нас, реверанс към покойният Питър: „Никога нямаше да има неверници, ако нямаше свещеници.“
— Томас Джеферсън — каза Наоми, без да губи ритъм.