— Аз съм се пенсионирал.
— Джои, преди да получиш истеричен припадък, послушай ме. Ако се върнем за обжалване, щатът, окръгът и градската община така ще те притиснат, че ще им просветне. Чака те наказание за углавно престъпление заради пистолета, една намалена присъда от съда, който ще обжалва делото, и мръсният град като капак. Разбираш ли, какво ти казвам? Сега ще получим един чек за милион и шестстотин хиляди долара. Аз ще взема половин милион за моята работа, а ти се измъкваш от щата с останалото и теглим чертата. Знаеш ли изобщо колко нули има в един милион долара?
— Нули? — Пинеро се взря в него и се замисли, като повдигна рамо няколко пъти. — Хей-хей, какво, по дяволите, ме интересува това? — каза той отбранително, после изведнъж започна да се смее. — Един проклет милион — каза той. — Това е повече майки и пищови, отколкото мога да преброя, хей. По дяволите, решил съм да се приспособя там, адвокате, окей? Окей?
— Окей, Джон.
Той се усмихна на съдията.
— Хей-хей, срахотно добър адвокат, нали. Ваше благородие?
— О, да — каза съдията. — Чудесен мръсен адвокат.
— Хей-хей. Проклетият Лос Анджелис, а? Проклетият му град, може би дори ще ме снимат в някой проклет филм, нали така? Може би, мамка му, ще си купя някое проклето кино.
Той рязко си повдигна рамото няколко пъти, наведе се назад, придаде си важност, щракна с пръсти, после се наведе към Вейл и каза много поверително:
— Хей-хей, адвокате, колко проклети нули има в един милион долара?
6.
Снегът беше преминал в студен ситен дъжд. Наполовина с тичане, наполовина с пързаляне Вейл превзе двете пресечки от влака до двуетажната дървена къща, която притежаваше. Къщата се намираше в близката северна част, на десет минути от центъра на града с влакчето, един идеален район за Вейл, който не обичаше да кара и изобщо не си купи друга кола, след като предишната беше открадната преди две години. Предприемачи бяха разработили района, реставрирайки двуетажните дървени къщи с модерния разкош от началото на века. Това беше приятен, голям четвъртит район, обхващащ осем преки — тих и непретенциозен, населен предимно с колежански учители, музиканти, млади професионалисти по идващата и отиващата си естетика. От уважение към историческото минало на мястото Вейл не беше закачил отвън своята фирма. На месинговата табелка на предната врата просто пишеше: МИСТЪР ВЕЙЛ, АДВОКАТ.
Плъзгащи се стъклени врати отделяха кабинета вляво от входа и дневната отдясно от огромния вестибюл, който сега беше поле на действие за Наоми Чанс, секретарка, администратор, организатор, следовател и амбициозен помощник-адвокат във владението на Вейл. Кабинетът беше станал кантората на Вейл — една голяма несиметрична стая с ниши и вградени шкафове за книги и открита камина. Тя беше доминирана от огромна, тежка, дъбова маса, която Вейл използваше като бюро. Десет или дванайсет купчини с писма, папки с дела и книги бяха си присвоили голяма част и бяха ограничили центъра на масата като работно място за адвоката. Неговият кожен стол с висока облегалка беше на колела, така че можеше да се завърти из стаята към лавиците с книги или шкафовете с папки, когато беше необходимо. Имаше една стара, черна кожена кушетка пред камината за по-интимен разговор с клиентите.
Дневната беше станала чакалня, а вторият етаж — негов личен апартамент, чийто четири спални, всяка със собствена баня, бяха намалени на три, след като беше превърнал по-голямата във всекидневна. Така че той можеше да настани двама гости, ако беше необходимо, въпреки че рядко имаше гости. В редки случаи той или някой приятел готвеха в кухнята в съседство с кантората му.
— Закъснял си — каза Наоми, когато адвокатът влезе, като тропаше с крака и разтърсваше рамене да прогони студа. Той свали палтото си и го хвърли над закачалката за шапки до вратата.
— Да, да, да — каза той, вървейки към кантората. — Откога е кафето?
— От половин час.
— Добре. — Той отиде до старомодния самовар, побиращ десет галона, който беше взел като частично заплащане за това, че се беше занимавал с фалита на един ресторант, наля си чаша кафе и се загледа в Наоми, която стоеше на прага на кабинета с един пакет в ръка. Тя беше висока, изправена жена с цвят на млечен шоколад, с почти египетска външност, високи скули и широки кафяви очи. Черната й коса беше сплетена в гъсти плитки, всяка накрая с разноцветно африканско мънисто. Едно разкошно създание, което на четирийсет имаше мъдростта на шейсетгодишна и тяло на двайсетгодишна. Почти нямаше нещо, за което човек да критикува Наоми Чанс.