Аарон се изненада, като я видя.
— Нещо лошо ли има? — попита той, тревожните му очи изразяваха страшни опасения.
— Не — каза тя. — Просто дойдох да ти кажа здравей. Донесох ти една кола и парче торта с кокосов крем.
— Чудесно — каза той с усмивка, като взе картонената чиния и пластмасовата вилица, седна на леглото и сложи колата в краката си. — Благодаря.
— Няма нищо.
— Ще ме закарат в града в неделя — каза той.
— Да. Това действа ли ти на нервите? — попита тя.
— Струва ми се. — Той взе хапка от тортата и добави: — Какво повече биха могли да ме попитат?!
— Въпросът е как и кога ще те попитат — и защо?
— Да, мадам, разбирам всичко това. Аз не бях луд при епископ Рашмън и не помня нищо от това което се е случило. Струва ми се, че това обяснява всичко.
— Може би не — отвърна тя, опитвайки се да изглежда отегчена.
— Какво означава това?
— Знаеш. Всичките тези адвокати си имат тактика. Стратегии. Никога не знаеш какво може да измислят.
— Това, което прави един адвокат добър, е, че той може да предвиди какво ще стане преди да е станало.
— Предполагам, че е вярно. Сигурна съм, че Марти ще направи това. Но знаеш, винаги има неочаквани неща, които изникват.
— Като?
Тя се усмихна.
— Е, ако знаех това, нямаше да са неочаквани, нали?
Той се засмя, привърши тортата си и преглътна последната хапка с колата си.
— Да, мадам. Наистина.
Винаги ли знаеш кога ти се губи време, Аарон?
— Повечето пъти, предполагам. Мигам с очи — стоя тук, а при следващото мигане съм долу. Най-лошото е, когато при едно мигане съм тук — а при следващото съм на миля разстояние, и то четири часа по-късно… такива неща.
— Чудил ли си се някога какво става, когато ти се губи време?
— Разбира се. Но знаеш ли, това не е нещо, за което е удобно да питаш другите. Не мога да попитам някого: „Как стигнах дотук?“ Разбираш какво искам да кажа.
— Разбира се. Помниш, че те попитах веднъж за някого на име Рой?
Той кимна.
— Не си спомням някой с такова име.
Тя разбра, че няма лесно да се справи.
— Има нещо, за което искам да поговорим.
Той я погледна с очакване и се усмихна.
— Трябва ли да легна?
— Не, не. Това е обикновен разговор между теб и мен.
— Добре.
— Аарон знам, че си чел доста за психични разстройства. Чувал ли си за психично заболяване, наречено многоличностно разстройство?
Той я изгледа няколко секунди.
— Това, което наричат раздвоена психика?
— Това е общоприетият термин, да.
— Не знам много за това.
— Но знаеш какво означава?
Той кимна бавно, като не преставаше да я гледа.
— Работила съм с доста хора, които имат раздвоена психика — каза тя. — Това не е рядкост.
Тя почти усещаше неговата тревога.
— Да предположим, че ти кажа, че имаш още една индивидуалност, тази, която се появява, когато ти се губи време. Как ще се почувстваш?
Той не отговори.
— Например да предположим, че имаш друга индивидуалност, наречена Рой.
— Рой? Кой Рой? — понита той с тревога.
Не използва фамилно име.
— И ти казваш, че този Рой съм аз? — поде Аарон предпазливо.
— И така може да се каже. Той е като твоето друго его. Знаеш какво искам да кажа.
— Като другата част от мен?
— Това е много добро описание. Виждаш ли, понякога, когато страдаме от силна болка и унижение, мозъкът създава друга самоличност — друг характер — да изстрада болката и унижението. Нещо като изпускателна клапа.
След дълга пауза Аарон каза:
— Лошата страна?
Тя се поколеба, преди да отговори. Разговорът напредваше прекалено бързо. Надяваше се да се доближи Д различната природа на Рой по-предпазливо, за да не притесни Аарон, че в душата му се таи един скрит Убиец.