— По дяволите — каза Гудмън, — очевидно е, че той е болен. Ще го изпратим в психиатрията и всичко е наред.
— Ами ако излезе от това състояние? — каза Вейл. — Какво ще кажеш, ако утре сутринта седне на леглото и каже: „Хей, мадам, да не съм бил някъде на обяд?“
— Това е жестоко — рязко каза Моли.
— Нека ти кажа кое е наистина жестоко — отвърна Вейл. — Доктор Бескът и неговите два динозавъра са обявили, че Аарон е напълно здрав душевно, но… но… те също така казват, ъ… как го бяха оформили, Наом?
— „Поддавайки се на стреса на ситуацията — прочете тя от доклада, — Аарон Стемплър може да е извършил това убийство.“
— Това е смешно — каза Моли. — Под стреса на каква ситуация?
— Те изработват мотив — обясни Вейл. — Рашмън го е накарал да напусне Дома на Спасението, бил е принуден да живее в пещерите, приятелката му го е напуснала… дрън, дрън, дрън.
— Какво всъщност става? — попита Моли сърдито.
— Става следното: ти знаеш, че е болен и аз знам, че е болен, но щатските гениални психиатри пеят същата песен понеже не разбират нищо — гневно отговори Вейл. — Тройно одобрение, по дяволите.
— Нямаме ли достатъчно доказателства да отложим делото? — попита Том. — Или да го настаним в психиатрията, без да бъде съден?
— Не искам отлагане, Томи — каза Вейл. — Няма да сме по-готови, отколкото сме сега, и колкото по-дълго отложим процеса, толкова по-силна може да стане опозицията ни.
— Мислиш ли, че можеш да спечелиш този процес, Марти? — попита съдията.
— Това няма значение. Сега е времето да защитим Аарон, а не след като е лежал в ембрионално положение в Дейзиленд десет години.
— Но всъщност това може да стане! — каза Моли.
— Ние ще продължим върху презумпцията, че когато се събуди утре, ще сме отново на футболното игрище. Прав ли съм, съдия?
Съдията вдигна рамене. Той помисли върху предпоставката и накрая кимна.
— Съгласен съм с Мартин. Единственият шанс, който има Аарон, е да се яви пред съда. Ако Мартин спечели, момчето ще иде в Дейзиленд, докато бъде излекувано и ще излезе като свободен човек. Иначе нещата ще се развият както казва той.
Вейл започна да обикаля, въртейки единия юмрук в дланта на другата ръка. Челюстите му бяха стиснати.
— Окей — каза той — ето какво ще направим. Първо, ще преповторим набързо твоите свидетелски показания, Моли. Ще направим това, понеже ако той се свести, трябва да сме готови, окей? После ще се върнем в Дейзиленд, така че да сме там, когато шокът му премине. А ако не премине, той остава в Дейзиленд и всичко ще се развие по естествен начин. Моли, ще направим това, сякаш си на свидетелската скамейка. Аз ще задавам въпросите. Наоми и Гудмън могат да се намесят с противоположни въпроси с вдигане на ръка. Могат да възразят като на истински съд. Съдията ще подържа реда и ще отсъжда възраженията, ако има такива. Съгласна ли си?
— Разбира се — каза тя.
— Ако има някакви правни възражения или спорове, ще сложа видеото на пауза.
— Как така? — попита Съдията.
— Понеже така ми се иска — беше резкият отговор.
Моли седеше в средата на стаята и Вейл обикаляше, докато задаваше въпросите, понякога спираше да се облегне на масата и проверяваше бележките си. Той беше разгорещен, но официален и очите му никога не се отместваха от нейните, докато я разпитваше. Видеокамерата се въртеше бавно, фокусирана върху нея.
ВЕЙЛ: Моля, кажете си името.
МОЛИ: Д-р Моли Ерингтън.
ВЕЙЛ: Къде работите, д-р Ерингтън?
МОЛИ: Уинтроп, Индиана. Аз съм от персонала на клиниката „Джастин“.
ВЕЙЛ: И каква е вашата професия?
МОЛИ: Аз съм дипломиран клиничен психолог и психиатър.
ВЕЙЛ: В кой колеж сте учили?
МОЛИ: В щата Индиана. Медицинското си обучение получих в университета Емори в Атланта, Джорджия.
ВЕЙЛ: Какво представлява клиниката „Джастин“?
МОЛИ: Болница за психичноболни, издържаща се от дарения, и изследователски институт.