— Това пристигна за теб преди около час — каза тя. — Умирах от желание да го отворя.
— Тогава отвори го. По дяволите, недей да спазваш формалностите. От кого е?
Тя издърпа пристегнатия плик от пакета, извади бележката и прочете на глас:
„Благодаря за помощта. Надявам се статията да ви Залегне. Конърмън.“
Вътре имаше шест броя от списанието и оригинална фотография на снимката, поставена в старомодна дървена рамка. Вейл поглади дървото с палеца си и се засмя на себе си. Конърмън, разбира се, проявяваше сарказъм относно помощта му. Вейл почти не беше разговарял с автора, докато Конърмън работеше върху статията. Той никога не говореше за себе си. Не че беше особено стеснителен, просто смяташе, че колкото по-малко хората знаят за неговия личен живот и минало, Толкова но-добре.
— Класирай броевете в архива — каза Вейл и сложи фотографията на лавицата.
— Не искаш ли да я прочетеш?
— Вече го направих.
— Е, защо не ми каза?
— Забравих.
— Глупости, Марти. Не е ли хубава?
— Обикновените глупости на Конърмън. Давай, прочети я. И напиши му една бележка от мен. Кажи му, че ще го съдя за трийсет и пет долара — всичките пари, Които притежава на този свят.
— Това е гадно.
— По друг начин той няма да разбере.
— Е… какво стана тази сутрин?
— О — Вейл вдигна рамене. — Всичко е наред. Никакво обжалване. Хей-хей получава един милион и сто, ние получаваме петстотин хиляди и той напуска града завинаги. Случаят е приключен.
— Това е страхотно! Но как ще го приеме мистър Пинеро?
— Той вече го прие. Аз му казах. Изпадна малко в истерия. Сега е щастлив.
— Господи, какъв ден, а дори още не е обяд. Защо не идеш да си поспиш?
— Много смешно.
— Видя ли това? — понита тя и отвори сутрешния „Таймс“.
— Прочетох го в електричката.
— Ужасно нещо — каза тя. — Какво мислиш?
— Мисля, че архиепископът е мъртъв и са задържали подозрително лице.
Той седна, свали си обувките, сложи си краката на бюрото и като се наведе, започна енергично да ги разтрива.
— Трябва да е нула градуса навън.
— Искаш ли да изтичам горе и да ти донеса сухи чорапи?
— Не мога да поискам това от теб — каза той, като я погледна. — Искам да кажа, че това може да се изтълкува като крайно шовинистично. Ти си правен асистент, а не прислужник.
— Ей сега ще се върна — каза тя. Докато вървеше към вратата, каза: — Разправят, че това момче, което го е направило…
— Те твърдят, че това момче го е направило…
Тя спря и се обърна към него, подпряна на касата на вратата.
— Твърдят, окей? Твърдят… но според статията те са го хванали да се крие в църквата с оръжието.
— Повтаряй с мен…
Тя завъртя очи и повтори с устни думите му, докато той говореше.
— Невинен, докато не се докаже, че е виновен.
Той се усмихна покровителствено.
— Много добре. Просто запомни, точно сега, докато говорим, че това момче… как му е името?
— Аарон Стемплър.
— Това момче, Аарон Стемплър, е невинно. И не вярвай на всичко, което четеш. Нали знаеш какво казват за вестниците: първия път, когато напечатат нещо невярно, е грешка. Когато го напечатат втори път, вече е факт. И също така не вярвай на всичко, което чуваш. Първия ден в университета по право моят професор влезе в клас и каза: „От днес нататък, когато майка ви ви каже, че ви обича…
Тя довърши изречението вместо него.
— …трябва да потърсите и друго мнение.“ Знам и второто нещо, което е казал, е „Винаги се питай защо“.
— Много добре, напредваш.
— Защо не? Чувам го всяка сутрин, по дяволите. — Тя се качи на горния етаж.
Въпреки че Наоми знаеше много малко за правото, тя се учеше бързо и беше енергичен търсач. Когато й се посочваше правилната посока, тя се ровеше из канцеларските бумаги и изравяше информация от нечестни и съмнителни полицаи, отговарящи за държавния архив, издирваше имена и подробности из лабиринтите на микрофилмите от вестниците. Дай й едно име и ще се върне с биографията. Искай й една дата и тя ще ти из-фабрикува цял календар. Искай й едно сведение и тя ще ти възпроизведе цяла папка. Тя не беше женена; можеше да напечата 120 думи за минута, да стенографира и понякога, когато той се беше заровил в правни книги, можеше да приготви много хубаво ядене в кухнята. Какво повече можеше да иска Вейл, освен, може би, с течение на времето да я превърне в правен асистент.