Точно в девет часа, като господар във владението си, влезе с черната си роба, която се вееше зад него.
— Всички да станат — каза съдебният пристав.
„И нека играта започне“, каза си Вейл.
— Можете да седнете — каза Шоут и се намести зад скамейката. — Преди да започнем, бих искал да изясня, че този съд няма да толерира какъвто и да е изблик на зрителите. Никакви аплодисменти, нищо подобно. Моля да се държите както подобава. Пристав?
— Дело номер 80–4597, Щата Илинойс срещу Аарон Стемплър по обвинение за предумишлено убийство.
— Някакви предложения? — попита Шоут, адресирайки въпроса си към Вейл и Венъбъл.
— Да, Ваша светлост — каза Вейл. — Обвиняемият иска да промени защитата си.
Венъбъл беше изненадана. Промяна на стратегията в последната минута? Ох, добре, това няма да засегне представянето й. Делото й се пързаляше като по лед. Всичко, което Вейл имаше, беше грандоманщина.
— Мистър Вейл, към обвинението в предумишлено убийство предварително бяхте заявили, че подсъдимият не е виновен. Сега искате да промените защитата си?
— Да, сър.
— И какво твърди обвиняемият?
— Виновен поради умопомрачение.
Очите на Венъбъл се присвиха. „Боже мой, той ще продължи с тази защита за пориомания, помисли си тя. Трябва да не му е останало нищо друго!“
— Мистър Вейл, сигурен съм, че знаете, че трима професионалисти психиатри са стигнали до заключението, че клиентът ви е нормален.
— Знам това, Ваша светлост. Вярвам, че са сбъркали.
Шоут показа визулна болка при анализа на диагнозата от страна на Вейл.
— Искам също така почтително да изтъкна пред съда, че тяхното решение и обвинителният акт не означават, че клиентът ми е нормален или пък виновен — добави той.
— Е, разбира се — каза Шоут с безпокойство. — Аз приемам, че разбирате, адвокате, че вие трябва да докажете, че обвиняемият е бил умопомрачен по време на убийството на епископ Рашмън. Щатският психиатричен съвет е заключил, че мистър Стемплър е нормален. Не е длъжен прокурорът да доказва, че обвиняемият е бил нормален, ваше задължение е да докажете, че не е бил такъв по времето, когато постъпката е била извършена.
— Разбирам това, Ваша светлост. Но ние не сме склонни да приемем диагнозата на тримата щатски експерти. Нашето твърдение ще бъде, че докторите Бескът, Сиафо и Соломон са поставили погрешна диагноза на обвиняемия.
— Имате намерение да оспорите показанията на трима вещи свидетели?
— Ако е необходимо — отговори Вейл. — Трима психиатри са изследвали обвиняемия, но според списъка на свидетелите прокурорът ще представи само един от тях да докаже диагнозата — каза Вейл.
Венъбъл отговори на атаката.
— Ваша светлост, един-единствен доклад с диагнозата е бил подготвен и е подписан от тези трима доктори. Д-р Бескът оглавяваше екипа. Той е напълно способен да свидетелства в негово потвърждение.
— Тогава да приема, че каквото и да каже д-р Бескът, се потвърждава без изключение от всичките трима доктори, така ли? — попита Вейл.
Тя се поколеба за момент и хвърли бърз поглед назад към Бескът, който седеше зад нея. Той съвсем леко помръдна в стола си.
— Е, мадам прокурор? — попита Шоут.
— Д-р Бескът? — попита Венъбъл, като погледна към психиатъра.
Бескът я погледна. За Вейл беше очевидно, че тя не беше подготвила Бескът за възможно оспорване твърдението на тримата щатски експерти.
Сега той трябваше да поеме отговорността за доклада и за това, което бяха заключили другите двама доктори. „Има ли някакви разногласия“, чудеше се Вейл.
Но Бескът кимна.
— Да — каза той накрая. — Ние го изследвахме по едно и също време. И тримата стигнахме до същото заключение.
— Доволен ли сте, адвокате? — попита Шоут.
— Да, Ваша светлост — каза Вейл. — Благодаря ви.
„Чудесно, помисли си Вейл, всичко, което трябва да направя, е да притисна Бескът и да поваля и тримата.“