— Ще го кажа по друг начин. Възможно ли е, докторе, Аарон Стемплър да страда от сериозно психично разстройство и вие да сте пропуснали това при вашето изследване? Това възможно ли е?
— И какъв беше последвалият отговор? — попита Шоут стенографа.
— Е, сър, всичко е възможно.
— Струва ми се, адвокате, че той е отговорил на въпроса — каза Шоут.
— Не съвсем — отговори Вейл. — Аз бих желал докторът да засвидетелства, че възможността за предварително психично разстройство е била изключена. Това е ключов момент за защитата. Това вече не е тест за доброто и лошото, Ваша светлост. Може ли д-р Бескът да се закълне, че обвиняемият Аарон Стемплър не страда от психично разстройство, което да се прояви или в непреодолим импулс, или в дефект на разсъдъка?
Венъбъл загледа Вейл. „Това копеле пак готви нещо тук, помисли си тя. Какво, по дяволите, цели?“
— Ваша светлост — бързо каза Венъбъл, — моето възражение още е в сила. Д-р Бескът е обяснил позицията си.
— Двусмислено — отговори Вейл.
Съдията погледна и към двамата.
— Съгласен съм с прокурора — каза той безцеремонно.
— Окей, искам да изясня това — каза Вейл. — Докторът признава, че е възможно някои неща да са били пропуснати при изследването на обвиняемия.
— Възразяваме! — извика Венъбъл, като стана и удари с юмрук по масата. — Той приписва тези думи на свидетеля!
— Не, сър — контрира Вейл. — Аз казвам точно това, което е казал той. Възможно е да са пропуснали нещо.
Д-р Бескът като разбра, че репутацията му е застрашена, се намеси:
— Сър — каза той. — Аз ще кажа, че Аарон Стемплър е напълно способен да разбере защо е тук. Ако страда от някакъв вид психично разстройство, моето мнение е, че то не е достатъчно сериозно, че да го извини пред закона за собствените му постъпки.
Вейл се усмихна. „Хванах те.“
— Благодаря ви, докторе.
33.
— Ваша светлост, нека извикат д-р Уилям Даниелсън.
Вейл безцелно драскаше върху бележника си, докато Венъбъл задаваше рутинните си въпроси, за да констатира, че Даниелсън е градският главен медицински следовател, къде е учил и къде е придобил опит.
— Като медицински следовател по това дело, какви бяха вашите задължения? — попита Венъбъл.
— Да изуча подробно и да анализирам трупа, раните и съпровождащите обстоятелства, които са причинили смъртта и да ги предам в един-единствен доклад.
Вейл и Даниелсън бяха разменили доста рундове преди и Вейл го харесваше. Вейл слушаше, докато Венъбъл водеше доктора през описанието на мястото на убийството към представянето на снимките.
— Възразявам, Ваша светлост — каза Вейл. — Представянето на всичките трийсет и няколко снимки е скандално предубедително. Ние твърдим, че доводът на прокурора може да се подкрепи с половин дузина от тези снимки.
— Да, да, адвокате, чувал съм това и преди. Отхвърля се.
— Извинете, сър, аз ще приема изключение по вашето решение — каза Вейл вежливо.
Бузите на Шоут почервеняха.
— Изключението е отбелязано, сър — изсумтя той намръщено. — Можете да продължите, мис Венъбъл.
Венъбъл представяше снимките една по една, давайки възможност на Даниелсън да опише всяка с кървави подробности — количеството кръв от всяка рана, типа (Даниелсън, изглежда, изпитваше особено удоволствие да опише разликата между порязванията, намушкванията, накълцването и разрезите). Целта беше да се създаде безпокойство у по-гнусливата част от съдебните заседатели, преди да им се раздадат снимките. Съдебните заседатели гледаха всяка от кървавите фотографии изпаднали в ужас, както тя очакваше.
— И така, д-р Даниелсън, наистина ли заключихте, че смъртта може да се дължи на няколко различни фактора?
— Да. Телесна травма, аероемболизъм, мъртвешки спазми, няколко от раните чрез намушкване, кръвотечение — това е загуба на кръв. Всичките са могли да причинят смъртта.
— Може ли да определите първостепенната причина?
— Мисля, че е била раната на шията.
— Защо?
— Понеже тя е причинила аероемболизъм, което е внезапен излаз на въздуха от белите дробове. Този вид рани са винаги фатални; всъщност смъртта обикновено е мигновена. А тази рана е била дълбока. Кръвотечението също.
— Загуба на кръв?