Когато трябваше да отговори на клетвата, каза с висок и ясен глас:
— Да, сър, ще кажа истината.
Вейл се приближи към него с ръце в джобовете и едва загатната усмивка върху лицето. Държанието му беше спокойно и окуражително.
— Моля, кажете името си на съда.
— Аарон Стемплър.
— На колко години си Аарон?
— На деветнайсет години съм.
— И къде си роден?
— В едно градче на име Криксайд в Кентъки.
— Това е К-р-и-к-с-а-й-д? — попита Вейл, като каза името буква по буква сред вълна от смях.
— Да, сър.
— Това е в планините в областта на въгледобивните мини, нали?
— Да, сър, на около час път от Лесингтън.
— И къде живееш сега?
— Имам стоянка долу в Пещерите.
— Беше ли доста ужасно там?
— Да, сър. Мрачно, мръсно, мирише лошо, никакъв въздух, вода, тоалетна и душ. Беше лошо, да, сър.
— И колко дълго живя там?
— Три седмици.
— Преди да те арестуват?
— Да, сър.
— Имаше ли работа, когато те арестуваха?
Той кимна.
— Да, сър, чистач в библиотеката.
— Колко пари получаваше?
— Това беше частична работа. Два и петдесет на час за около двайсет и пет часа в седмицата.
— Около шейсет и пет долара на седмица?
— Да, сър.
— Аарон, виниш ли епископ Рашмън за това, че си живял на такова ужасно място?
— Не, сър, това беше мой избор.
— Твой избор?
— Да, сър. Приятелката ми Линда и аз решихме да живеем заедно. Намерихме една едностайна квартира, а Линда си имаше работа в супермаркета, така че можехме да си го позволим. После тя се върна вкъщи в Охайо и аз трябваше да се преместя. Но това не беше по вина на епископа, искам да кажа всичко, което се случи, не беше по вина на никого.
— Беше ли епископът разстроен, че си живял с Линда?
— Никога не е казал нищо за това, по един или друг начин.
— Аарон, имал ли си някога сериозно спречкване с архиепископ Рашмън?
— Не, сър, никога не съм имал някакво спречкване с епископа. Говорехме доста, повечето за нещата, които четях в книгите, разни идеи. Но винаги си бяхме приятели.
— Значи епископът не ти е наредил да си тръгнеш от Дома и все още си останахте приятели, след като ти напусна?
— Да, сър.
Вейл отиде до края на сепарето на съдебните заседатели и се облегна на парапета, така че Аарон гледаше право към съдебните заседатели.
— Ти имаше достъп до библиотеката на епископа, нали?
— Да, имах.
— Можеше да си взимаш книги по всяко време, когато пожелаеше?
— Да, освен ако имаше някой в офиса със него. Офисът му беше и библиотека.
— И това беше, след като напусна Дома на Спасението?
— Да, сър.
— Значи ти имаше доверие?
— Да, сър.
„Никакво споменаване на книгите, които Стемплър е подчертавал, помисли си Венъбъл, особено едната от книгите.“ Той очевидно се въртеше около това. Тя си взе бележка.
— Докъде си стигнал с учението, Аарон?
— Завърших средно образование и една година в колежа задочно.
— Взимаше вечерни часове тук в града?
— Да, сър.
— Какви са ти оценките в началното училище и гимназията?
— Винаги бях отличен ученик.
— Беше отличникът на гимназията, когато завърши?
— Да, сър.
— А в колежа?
— Е, взех общо четиринайсет часа, преди да напусна. Бяха общо пет предмета. По всичко имах шестици, освен една петица по икономика.
— Защо имаше петица по икономика? Беше ти трудно?
— Не, сър, просто не беше важна за мен.
— Кога напусна Криксайд, Аарон?
— След като завърших гимназия. Бях седемнайсетгодишен.
— Защо си тръгна оттам?
— Нямаше нищо за мен там.
— Никакво бъдеще?
— Само въглищни мини, където не исках да работя.
— Защо?
— Страх ме беше. Те причиниха смъртта на баща ми. Убиха доста хора, които познавах, докато растях. Не ми беше възможно да живея.