— Е, той беше страшен човек, висок и слаб като борово дръвче и имаше ужасни очи и дълга брада, която стигаше почти дотук. — Той посочи гърдите си. — Слагаше ръка на рамото ми и натискаше силно, докато коленете ме заболяваха и ми четеше проповеди. Беше сякаш… сякаш ме беше избрал да ми се навика.
— И това те объркваше?
— Не, сър, плашеше ме до смърт. Той проповядваше пъклен огън и проклятие и нямаше място за грешници.
— Значи той беше страховита фигура?
— Да.
— И той ти каза, че ще идеш в ада?
— Да, сър.
— И това те безпокоеше дори като деветгодишен?
— Да, сър, оттогава ме безпокои.
— Значи ти си гледал да потискаш лошите си мисли, както ти каза?
— Да, сър.
— Опитвал си се да не мислиш за лоши неща.
— Опитвах.
— И когато ти идваше лоша мисъл, тогава какво?
— Плашех се… чувствах се… ъ…
— Виновен?
— Виновен, да, сър, но също… знаете, като безпомощен?
— Безпомощен по какъв начин?
— Че ще ида в ада и нищо не може да се направи.
— Аарон, запознат ли си с термина „пориомания“ или „състояние на пориомания“.
— Да, сър.
— Какво означава това?
— Означава да забравяш неща за известно време.
— Имаш ли дума за това?
— Да, сър. Наричам го да ти се губи време.
— И някога губело ли ти се е време?
— Да, сър.
— Често ли?
— Да, сър.
— Кога?
— Е, не съм съвсем сигурен. Отначало не знаеш, че става. После след известно време разбираш кога ти се е губело време.
— Как?
— Е, в един момент седя тук, секунда по-късно — просто едно щракане с пръсти — седя там или ходя навън. Веднъж бях на кино с едно момиче и момент по-късно си излизахме от киното. Не знам как е завършил филмът, просто бях навън на улицата.
— Казал ли си на някого за това?
— Не, сър.
— Защо не?
— Не мисля, че ще ми повярват. Мислех си, че ще ме подиграват или ще странят от мен.
— Значи от страх?
— Да, сър.
— Това тревожеше ли те?
— Е, главно се чудех дали не съм направил нещо лошо.
— Като какво?
— Знаете, може би съм казал нещо лошо, подлудил съм някого, нещо такова.
— Казвал ли си на мис Ребека?
— Не, сър. На никого.
— Знаеше ли какво причинява това? Искам да кажа, имаше ли някои неща, които си отбягвал понеже си знаел, че ще допринесат за това състояние?
— Предполагам, че бяха доста неща. Понякога, когато баща ми ме биеше, ми се губеше време. Следващото нещо, което си спомнях, е, че съм в стаята и това беше един час по-късно. Понякога, когато правех секс, изведнъж се оказвах под душа или на път за вкъщи. Така ставаше. Първия път, когато отидох в католическата църква, ми се случи. Просто нямаше начин да го призная.
— Как се срещна с епископ Рашмън? — попита Вейл.
— Беше долу на Саут стрийт, просех храна, когато една голяма черна кола спря, вратата се отвори и епископът се наведе навън и каза: „Ела тук, синко.“ Така че отидох и той ме попита къде живея и аз му казах, че спя в незаключени коли и той каза „Ела с мен“ и ме закара в Дома на Спасението. Настаних се там същата вечер. Предполагам, че Били Джордан му е казал за мен.
— И вие станахте приятели след това?
— Да, сър. От този момент нататък.
— И говорихте ли на религиозни теми с епископа?
— Да, сър. Той се опитваше да ме убеди да стана католик.
— И ти се съпротивляваше?
— Не съвсем. Аз просто се опитвах да оправя всичко в главата си. Препоподобният Шекълс ми казваше едно нещо, а епископът — точно обратното.
— И ти мислеше доста върху това?
— Да, сър.
— И понякога, когато правеше секс с твоята приятелка, губеше ли ти се време?
— Да, сър.
— Но не знаеш защо?
— Не наистина.
— И ти не си спомняш какво става, когато си в това състояние?
— Не сър. Просто ми се губи време.
— И това ти се е случвало от десет години или повече?
— Да, сър.
— И никога не си казвал на никого?
— Не, сър.
— Сега искам да поговорим за вечерта, когато епископ Рашмън беше убит. Имаше насрочена среща с момчетата от олтара, нали?
— Да, сър.
— Появи ли се някой от другите момчета от олтара?