Освен, разбира се, в съда.
Чарли очакваше тези дни, когато тя щеше да се яви пред съда в ужасно скъп костюм, шит по поръчка и скроен така, че да излага на показ всяка съвършена парабола на тялото й — от широките й като на плувкиня рамене до стегнатите пъпеши на задната й част. Тя си сресваше косата назад в стегнат кок, за да подчертае своя професионализъм. Замахваше във въздуха с дизайнерските си очила, когато доказваше тезата си. Контактни лещи усилваха проницателните й зелени очи. Едногодишното обучение по риторика беше модулирало гласа й в пресипнал, властен алт. Мъжете съдебни заседатели пускаха слюнки, докато жените тайно бленуваха за поне частица от нейната самоувереност и вкус. Зашеметяващо представление. Шекълфорд я обожаваше отдалече, като криеше своето влечение зад язвителен, безстрастен сарказъм.
Тя се върна в офиса малко преди три часа, строполи се на бюрото си и свали шушоните си, после прекара пет минути, тършувайки в единия от тях, за да намери пъхната си обувка.
— Чарли — извика тя. Момент по-късно един нисичък, пълничък, някак си безрадостен малък помощник-адвокат се появи на прага.
— Мразя да моля, Чарли, но не мога да ходя, краката ми парят. Ще ми приготвиш ли нещо набързо?
— Разбира се. Как върви доброволното писмено показание под клетва?
— Три часа с една шейсет и девет годишна жена, умираща от рак, която ту излиза, ту изпада под въздействието на инжектиран морфин, докато аз се опитвам да изтръгна от нея някакво нормално изявление. Помисли си за възможностите.
— Ще важат ли писмените показания?
— Тя ще умре, преди изобщо да стигнем до съда. Ще бъдат окей като посмъртно признание.
— Искам да кажа, разбираш, след като ту потъва, ту излиза от тази наркотична кома…
— Не поставяй нещата по този начин, това провокира. Тя спеше и аз трябваше да почакам, докато се събуди, за да говоря с нея. Недей да казваш на хората, че жената е била в наркотичен унес.
— Мислех, че адвокатите са големи дяволи.
— Разбира се. Ти ме подведе, Чарли. Както и да е, докторът й свидетелстваше през цялото време; той ще удостовери, че тя е била с прояснено съзнание, когато ми е било необходимо да е с ясно съзнание. Беше отвратително.
Чарли й направи една купа топъл говежди бульон и й го донесе.
— Когато привършиш с това, старият иска да те види.
— За какво?
— Не знам, Джени, той не ми се доверява. Дойде долу и ми каза: „Кажи на Джени да дойде в моя офис веднага щом се върне, окей?“ и аз казах: „Да, разбира се.“ Това беше целият разговор. Сметнах, че щом си била навън в това време, ти е необходим един бульон, преди да се видиш с Пилсбъри Доубой.
— Благодаря, Чарли, какво щях да нравя без теб?
— Скоро ще разбереш — каза той и напусна стаята.
Тя се отпусна върху бюрото, като търкаше крак в крак и пиеше топлата супа. После изпуши една цигара. И накрая въздъхна, „По дяволите“, взе си обувките в ръка и закуца по коридора към офиса на Джек. Транспарантите бяха спуснати над прозорците в заградения със стъкла офис, което обикновено означаваше, че Ян-си работеше усилено, за да усъвършенства удара си на голф. Тя почука и влезе. Изненада. Пилсбъри Доубой седеше зад бюрото си по риза и четеше една тънка папка. Той продължи да чете, като й махна да влезе. Янси беше мазен, сладкодумен мошеник с бяла коса на вълни и постоянна усмивка. Преди осем години той беше неизвестен кандидат за областен прокурор, поддържан половинчато от демократите, които мислеха, че няма да спечели. Но Янси, който се оказа краен бюрократ, беше натрупал престиж с угодническия си чар и вродения си талант да говори и превъзмогна прозаичното си правно минало, за да спечели. Веднъж стъпил в кантората, той стана идеалният човек за тази работа, гъвкав като маджун в ръцете на влиятелните хора и интригантите на щата.