Боже мой, помисли си Вейл. Той има съвършено ангелско лице.
— Свали всички тези глупости от него — каза Вейл.
Пазачът махна оковите около глезените на Стемплър, отключи белезниците и леко бутна Стемплър в килията.
— Трябва да заключа вратата, Марти — каза затворническият служител, който работеше отдавна тук и не взимаше каквото и да е престъпление насериозно. — Искаш ли да излезеш и да говориш с него през решетките?
— Просто заключи, Тим. Ще викам, преди да ме убие.
Пазачът вдигна рамене. Дръпна желязната врата и я затвори. Ключалката щракна. Пазачът тръгна надолу покрай редицата килии.
— Аарон, името ми е Мартин Вейл. Можеш да ме наричаш Мартин или Марти, приемам и двете.
Момчето се усмихна.
— Съдът ме назначи за твой адвокат. Аз ще те защитавам срещу каквито и да е обвинения, повдигнати срещу теб по време на обвинението на делото в петък. Ще направя това безплатно. Това означава, че няма да ти струва нищо.
— Всемогъщи Боже — каза момчето. — Благодаря, ще ви бъда признателен. И благодаря, че ме преместихте тук горе.
Той говореше с един вид библейски-ранноанглийски диалект, който отличава аиалачите, и с една непосредственост, с която са известни хората от планините. Гласът му беше висок алт, сякаш изобщо не е модулирал и неговата невинна и почти детска отзивчивост смая Вейл. Беше ли това наистина дете?
— Искам да разбереш, че ти можеш да откажеш да те представлявам — продължи Вейл. — Искам да кажа, че можеш да откажеш по каквато и да е причина. Ако не се разбираме, ако ми нямаш доверие, ако мислиш, че няма да свърша работата…
— Аз дори не ви познавам — каза той.
— Затова съм тук, Аарон, да се опознаем.
— Добре.
— Трябва да ми направиш една услуга.
— Да, разбира се.
— Винаги да ми казваш истината. Да не ме лъжеш. Имам по-голям шанс да те спася, ако знам какво се е случило, отколкото ако си мисля, че знам какво се е случило, а се окаже, че не съм прав. Всичко, което ми кажеш, е адвокатска тайна, което значи, че няма да го издам или ще ме изритат от правния бизнес.
Момчето се усмихна и кимна.
— Знаеш ли защо си тук?
Той кимна бавно и погледна Вейл с бледите си; ококорени очи.
— Казват, че съм убил епископ Рашмън.
— Така ли го наричаш, епископ Рашмън?
— Да, сър.
— Няма нужда да ме наричаш сър, не работя тук.
— Окей — каза той и погледна през рамото на Вейл към вратата на килията. Вейл се обърна и попадна право в каменните очи на Абъл Стенър, оградени от телени рамки. Той стана и отиде до вратата на килията.
— Имате ли нещо против? — каза Вейл.
— Аз също имам права тук, адвокатино.
— Съдията и аз сме се разбрали, Стенър — каза Вейл. — Никакви ченгета до петък сутринта при разглеждане на делото. Сега той е изцяло мой.
— Никой не ми е казал такова нещо — каза Стенър категорично.
— Тогава сигурно инструкциите не са стигнали до теб, лейтенант. Може би е по-добре да попиташ шефа си и ако той също не знае, кажи му да се обади в офиса на съдията Шоут. Между другото, ти ли си отговорен за това, че са настанили моя клиент долу в помийната яма?
— Аз не съм сержант по настаняването, Вейл — тихо каза Стенър. — Мисля, че нормалната процедура при подобни случаи…
— Напомням ти, лейтенант — прекъсна го Вейл, — че в този момент тук седи един невинен човек. И трябва да се отнасят с него както с всеки невинен човек, очакващ процеса, независимо какво си мислите.
— …е да бъдат поставени при условия, гарантиращи максимална безопасност — довърши мисълта си Стенър.
— И недей да величаеш тази дупка, като я наричаш максимална безопасност. Максимална безопасност, глупости. Само един садист може да постави човек там долу.
— Както вече ти казах…
Вейл го прекъсна отново.
— Ти вече си го разпитвал достатъчно за тези почти двайсет и четири часа. Можеше поне да му позволиш да си вземе един душ, по дяволите. Все още има засъхнала кръв по косата си, за Бога.