— Току-що ти казах, че не съм отговорен за това, което става тук. Аз разследвам дело за убийство. Това е моето задължение.
— Е, няма да го правиш сега и тук.
— Винаги трябва да играеш твърдо, така ли?
— Има ли друг начин на игра?
Стеньр се обърна рязко и напусна сектора с килиите.
Вейл се върна отново при момчето и седна на леглото до него.
— Това е Стенър. Той е човекът, който разследва твоя случай. Един суров полицай, Аарон. Наричат го „Ледената шушулка“.
— Разбирам защо — каза Аарон. — Съмнявам се, че има дори една унция кръв в цялото си тяло. Играеше си игрички с мен.
— Кой си играеше игрички с теб?
— Мистър Стенър и неговият колега, ъ-ъ… Търнър. Един чернокож човек, който се държеше приятелски. Този Стенър, гледаше ме със суровите си очи и се опитваше да ме сплаши с приказките си. После излизаше за кафе или до тоалетната. И мистър Търнър почваше благо да ми говори.
— Това е много проницателно от твоя страна, Аарон — каза Вейл.
— Накрая им казах и на двамата: „Вижте, казах ви всичко, което знам. Не знам какво друго да направя, освен да почна да си измислям. Това ли искате да направя?“ Те си тръгнаха и повече не се върнаха.
Вейл едва сдържа смеха си. Той разбираше колко им е трудно на Стенър и Търнър да приемат голата истина.
— Нещо лошо ли съм направил? — попита Аарон.
— Много добре си се справил — каза Вейл. — Сигурен съм, че помниш името ми?
— Разбира се. Мистър Вейл.
— Добре. Нека почнем отначало. Кажи ми цялото си име.
— Аарон Лук Стемплър.
— Откъде си, Аарон?
— Кентъки.
— Откъде в Кентъки?
Аарон се засмя.
— Ще ми се смеете. Криксайд.
— Криксайд? Как се пише това?
— Така както се произнася. Крик — к-р-и-к, сайд — с-а-й-д. Намира се до конския водопой, затова се нарича Криксайд.
Вейл се засмя.
— И колко души живеят в Криксайд, Аарон?
— Не знам, двеста, там някъде.
— От колко време си в града?
— Следващия месец ще станат две години.
— Бил ли си някога арестуван?
— Не, сър.
— Бил ли си обвинен в престъпление?
Момчето поклати глава.
— До кой клас си учил в училище?
— Завършил съм гимназия. Взех два семестъра в колеж, знаете, по пощата.
— Та ти си доста интелигентен, нали?
— Е, сър, знам достатъчно да се подслоня, когато вали.
Вейл се разсмя от сърце.
— Поне все още не си загубил чувството си за хумор.
Нека те попитам, беше ли приятел с епископ Рашмън?
— Да, сър.
— От колко време?
— Срещнах го около седмица, след като дойдох тук. Били Джордън ме заведе в Дома на Спасението и епископ Рашмън беше там. Каза ми, че мога да се настаня и аз бях много благодарен, тъй като нямах много пари.
— Колко време живя там?
— До миналия декември, една година и девет месеца. Трябва да напуснеш, когато навършиш осемнайсет, но той ми позволи да остана още почти година. Помагах в църквата и в други неща. После през декември аз и Линда си наехме квартира на Рийджън стрийт.
— Значи той не те е карал да напускаш?
— О, не, сър. Факт е, че той би предпочел ние да останем в Дома, но… беше време да напуснем.
— Защо?
— Ние, Линда и аз, спяхме заедно. Знаете, прокрадвахме се заедно в спалнята, когато загасваха светлините и, ь…
— Хванаха ли ви?
— Не, сър, но сигурно щяха да ни хванат.
— И така, не си заминахте точно с неговата благословия?
— Е, той ни каза, че винаги ще сме добре дошли в Дома. Нямаше лоши чувства, ако това ви интересува.
— Нямали сте някакъв вид противоречие… или спор с архиепископа?
Аарон поклати глава.
— Никога не сме имали.
— А Линда?
— Не зная такова нещо.
— Тя все още ли живее там? На Рийджън стрийт?
— Не, сър. Премести се.
— Къде?
— Охайо. Върна се вкъщи. Не беше лесно. Аз имах тази работа в библиотеката, чистех. Три долара на час. Но тя не можа да си намери работа. Една сутрин просто станала и си тръгнала. Беше ми написала прощална бележка.
— Доста грубо.
Той вдигна рамене.
— Предполагам, че беше дошло време. Нямаше силни чувства, само трудни времена.