— Не чакаха дълго, за да си върнат, нали? — каза съдията. — Съдбата им осигури идеална възможност.
— Какво искаш да кажеш? — попита Наоми.
— Време за разплата — каза Вейл. — Техният начин да си го върнат заради сделката. Дават ни едно дело, което не можем да спечелим с клиент, за когото всички мислят, че може да накара Менсън да изглежда като малкия Бо Пийп. Е, нека им дадем да разберат.
— И как мислиш да направиш това? — попита Наоми.
— Със силата на справедливостта! — засмя се съдията.
— О, глупости, пак започваме — изстена Гудмън.
Докато правеха сандвичи, телефонът звънна. Наоми отиде в другата стая, замънка в слушалката, затвори и се върна.
— Искаш ли да разбереш кой е твоят опонент? — попита тя тържествено.
Всички я погледнаха.
— Джейн Венъбъл.
— Невъзможно — каза Вейл. — Тя ще работи в една от тези престижни фирми в края на месеца. Вече е подала молба за напускане!
— Е, очевидно я е оттеглила. Това беше моят вътрешен човек. Това е самата истина.
— Не са пропуснали нито един номер — каза съдията. — Този път всички ще си го върнат.
— Копелета — каза Вейл, като се усмихваше със стиснати устни.
Събраха се около голямата маса. Вейл не обръщаше внимание на храната, ходеше из стаята с една линийка, която използваше като рапира, и цепеше въздуха с нея, докато говореше. Беше си свалил пуловера й ходеше но тениска с надпис „На мъртвите с благодарност“, наполовина извадена от джинсите.
— Е, на тях им е необходимо едно нещо, за да стъкмят делото, и те все още го нямат — каза той.
— И какво е то? — попита Наоми.
— Може да си имат оръжието, може да си имат отпечатъците и кръвта по тялото на Аарон, заснетата сцена в изповедалнята, но нямат мотива, за да оправдаят делото.
— Защо? След като могат да докажат, че ножът е бил в ръката му, че е бил в стаята и после в изповедалнята…
— Характерът на престъплението. Томи — каза Вейл. — То е прекалено ужасно. Съдебните заседатели ще искат да узнаят защо. Когато видят това момче там, ще поискат да разберат защо е извършило такава постъпка. Можеш да се басираш на фолксфагена си, че Венъбъл кара Стенър и целия му екип да работят извънредно, за да открият това.
Съдията не каза нищо. Той седеше тихо на стола си, ядеше пастърма с ръжен хляб, отпиваше мляко със сода и следеше как Вейл развива делото си.
— Какво ще стане, ако не намерят мотив?
— Тогава ще измислят.
— В такъв случай, какво можем да направим? — попита Гудмън.
— Да го намерим преди тях — каза Вейл. — Така че да можем да помислим как да го опровергаем пред съда. Така ли е, съдия?
— Без правдоподобен мотив, мисля, че няма да го изгорят. Доживотен, може би, но не на електрическия стол. И така, Мартин, разкажи ни за нашия клиент.
— Няма да повярвате — отвърна Вейл.
— Луд ли е? — попита Томи.
— Държи се нормално, както всички в тази стая.
— Което не ми говори много — вмъкна съдията.
— Казвам ви, че това е най-сладкото момче, което бихте искали да срещнете. Изглежда като хорист. Ако беше на шест години, щеше да мине за Шърли Темпъл.
— Има ли ореол? — саркастично попита съдията.
— Кълна се в Бога, че може да мине за ангел. Говорих с една от сестрите в „Света Катерина“ и знаете ли как го описа? Великодушен, внимателен, услужлив…
— Пестелив, смел, чистоплътен и почтителен — това е веруюто на бойскаутите — каза Томи. — Има ли орден за забиване на нож?
— Не е смешно. Искате ли да чуете, или не?
— Не се дразни, не се дразни — каза Наоми.
— Прекарах двайсет-трийсет минути с момчето. Предавам ви първото впечатление, окей? Той е някъде от Кентъки, Криксайд.
— Криксайд? — попита съдията.
— Криксайд. Понеже е близо до един водопой.
— Страхотно — изстена Гудмън. — Това ме чака мен, усещам го.
— Прав си Томи. На около час път с кола южно от Лесингтън, близо до едно място, наречено Дрии Рок.
— О, Дрип Рок. Защо не каза така?
— Според момчето дори го няма на картата, но местните в Дрип Рок знаели как да стигнеш дотам.
— А кой ще ми каже как да стигна до Дрип Рок?
Наоми се върна в стаята с една голяма карта. Просна я върху масата и проследи магистралата южно от Лесингтън.