Докато стоеше там, фрагменти от неговото минало се промъкнаха в паметта му. Гимназията „Франклин Д. Рузвелт“. Денят на дипломирането, 1973 г. Той беше един от онези „проклети дългокоси хипита“, които кметът беше порицал, отказвайки да им даде дипломите, ако не се подстрижат. И така трийсет и двама от тях стояха ио време на церемонията с коси, пъхнати под университетските шапки с пискюли, и с ръце на устните, докато един еднокрак ветеран от Виетнам на име Роби де Хавиленд, бивш възпитаник на училището, произнасяше реч по случай дипломирането. В средата на речта си, шокирайки всички, де Хавиленд изведнъж си изплака болката пред кмета, училищния директор и почти всички в града, щата и правителството на САЩ.
— Какво е станало със свободата в тази страна? — ревеше той сърдито. — Не съм си оставил половината от тялото в една забравена от Бога мръсна страна, за да се върна тук и да видя избраните от нас общественици да потъпкват правата на гражданите. Какво е станало със свободата на словото? Свободата на изразяване? За какво, по дяволите, сме се борили ние? Ако мразите тази война колкото мене, кажете го! И ако искате да изразите чувствата си, като си пускате коса до задника, тогава аз казвам пускайте си. Вие, които днес ще се дипломирате и ще навлезете в света на възрастните, сте си заслужили дипломите. И ако кметът и директорът на тази гимназия не ви ги дадат, аз казвам, че те трябва да паднат на колене в най-близката ветеранска гробница и да изядат останките, по дяволите.
Тълпата полудя и директорът Джо Лийди раздаде всички дипломи. И докато протестиращите получаваха дипломите си, Томи беше хвърлил университетската си шапка на вятъра и беше оставил косата си да пада свободно по рамене.
2 юни 1973 г. Какъв велик ден беше това!
По-късно откриха, че де Хавиленд е бил толкова пиян, когато е държал речта, че не си спомня какво е казал чак до следващата сутрин. Никой не знаеше, че училището щеше да бъде закрито, преди войната във Виетнам да свърши, поради старост и незачитане.
Гудмън тъжно разглеждаше чудесната стара сграда, сега боядисана със светлите цветове на дъгата, а полето, където някога играеха футбол, сега беше покрито с цимент. Още едно от постиженията на кардинал Раш-м ьн — събиране на пари, за да почисти мястото и да го превърне в пансион за бездомници и за превъзпитание. Но какво, по дяволите, трябваше да се признае заслугата на „светеца от Лейквю Драйв“, че е започнал такъв голям проект.
Е, това може да е Дома на Спасението за покойния велик архиепископ Рашмън, но за Гудмън това все още беше гимназията „Франклин Д. Рузвелт“. Неговата гимназия, за Бога, и нищо не можеше да промени това.
Той слезе от колата, пресече игрището, влезе през задната врата и тръгна надолу по коридора. Сградата изглеждаше странно тиха и стерилна. Никакви викове, никакви боричкания, никакви деца, които да тичат в междучасията. Шкафчетата ги нямаше. Старомодните врати с непрозрачни стъкла бяха сменени. Стените бяха бутнати, за да направят място за спални и стаи за занимания. Старите лаборатории по физика сега бяха кабинети с телевизори. И шкафът с купите го нямаше.
Той все още си спомняше гордостта, с която поглеждаше всяка сутрин купата, която беше донесъл от щатския финал по бокс с бронзовия бюст на Джон Л. Съливан над една поставка с надпис: ТОМАС ГУДМЪН; ЩАТСКИ ШАМПИОН ПО БОКС СРЕДНА КАТЕГОРИЯ, 1968–1969 г.
На това място сега стоеше титулната страница на „Дейли Нюз“ в рамка със снимката на Рашмън по риза с вдигнати над главата ръце, обграден от аплодиращи деца със заглавие под нея „Домът на Спасението става реалност“.
Гудмън стоеше с ръце в джобовете и гледаше стената, забравил за времето, когато едно младо момиче се приближи до него.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя.
Той се обърна и я погледна. Петнайсет, може би шестнайсетгодишна, едно мило малко създание, току-що започнало да цъфти, с коса, сресана назад на опашка.
— Завършил съм гимназия тук — каза той.
— Не знаех, че някога е било гимназия — отговори тя. — Никога не съм предполагала, че е било нещо друго, преди да стане Дом на Спасението.