— Е, това беше голяма гимназия навремето — каза Гудмън. — Мисля, че трябва да сме благодарни, че са намерили начин да я използват. По-добре, отколкото да съборят старото момиче.
— Никога не съм чувала да наричат някое училище старо момиче. — Тя се разсмя, после каза: — Значи така, просто на посещение или искате да видите някого?
— Предполагам, че трябва да поговоря с някой отговорник.
— Сестрите са на вечерня, но може би аз ще ви помогна, аз съм дежурна по столова. Името ми е Маги.
— Дежурна по столова, а? — засмя се той. — Е, хубаво е да знаеш, че някои неща никога не се променят. Маги, познавате ли Аарон Стемплър?
Въпросът я шокира. Тя направи крачка назад, постоя с прибрани нозе и изведнъж погледна през рамо, сякаш мислеше, че някой може да се прокрадне зад нея.
— Вие не сте от полицията — каза тя подозрително. — Те вече бяха тук.
Добрият стар Стенър, винаги пръв.
— Не — каза той. — Работя за един адвокат, който ще защитава Аарон. Бих желал да поговоря с някои от приятелите му, да разбера какъв човек е бил.
— Е, ние всички го познаваме. Всеки знае всекиго тук.
— Знаете го?
— О, това, което исках да кажа, ъ…
— Окей — каза той и се усмихна. — Зная какво искахте да кажете. Цялата история е един шок за всички нас.
— Аарон си беше окей — каза тя, като все още говореше в минало време. — Наистина умен, малко тих. Премести се преди няколко месеца.
— О? И къде отиде?
— Той живееше незаконно… живееше… с Линда. Някъде в западната част.
— Линда? Линда коя?
— Ние никога не използваме фамилни имена тук. Искам да кажа, че не е срамно да питате за фамилното име.
— Благодаря, че ми казахте. Не бих искал да бъда безсрамен.
Тя се засмя отново, после каза:
— Е, хайде. Може да се срещнете с някой от бандата. Ако не пожелаят да говорят с вас, просто ще си тръгнат или ще ви кажат да пукнете на място.
Той не научи много през следващия половин час. Имаше около двайсетина момчета в столовата и всички си даваха вид, че са шокирани от престъплението. Имаше консенсус само по въпроса, че Аарон е бил умен и приятелски настроен. Нравът му бил като на всички други. Обичал хубавата музика и филмите и имал приятелка на име Линда, която се преместила с него, когато напуснал Дома на Спасението. Като използваше един рядък вид стенография, която беше усъвършенствал с времето, Гудмън нахвърли бележки в един малък черен бележник, който се беше превърнал в негова библия.
„Защо е напуснал?“
Рано или късно всички напускат.
„Къде беше Линда сега?“
Никой не я е виждал след убийството.
„Мислеха ли те, че Стемплър е убил епископа?“
Така пише във вестниците.
„Защо го е направил?“
Никой нямаше обяснение.
„Разбираше ли се той с епископа?“
Всички се съгласиха, че Аарон е бил неговият любимец в общността на безпризорните деца.
„Кои са най-близките му приятели?“
Той всъщност не е имал най-близки приятели. Бил е самотник.
— Предполагам, че Били Джордан може да се нарече най-близкият приятел, който е имал — каза Маги. — Той и другите момчета от олтара.
Аарон е бил от момчетата от олтара?
— Не съвсем — каза едно от момчетата. — Той един вид се подготвяше за такъв. Но епископът все пак го включваше при другите.
— Другите?
— Другите момчета от олтара — каза малко ревниво същото момче, то беше ниско и кожата на лицето му страдаше от акне. — Това беше като частен клуб, разбирате ли. Епископът обикновено снимаше службите с телевизионната си камера, после им я пускаше на телевизор, така че да си видят грешките.
— И той също, а?
— Извинете?
— Човекът, за когото работя, също е луд по видеото. Аз? Аз съм зависим само от този малък черен бележник.
— Страхувам се, че не ви помогнахме много — каза Маги. — Елате пак вечерта. Тогава повечето от момчетата ще са тук. Може би някой от другите знае повече за него.
— Така ще направя, и то скоро — каза той.
На тръгване той постоя малко на игрището, свит от студа, като си припомняше свежите есенни дни, когато играеха футбол, но в паметта му изплуваха само няколко имена — Син Фицхю, Соли Фрийдмън и едно ужасно малко момче на име Дони някой си, който обичаше да плюе върху топката, когато го наказваха. Гудмьн възмъжа тук, а сега това беше място за безпризорни деца и наркомани и такива, от които семействата им са се отказали, и въпреки жизнерадостните цветове и усещането за семейство, което им се осигуряваше, все пак имаше нещо меланхолично в старото момиче, което го натъжи.