ВЕЙЛ: Това е, когато си се скрил в стаичката за изповед?
СТЕМПЛЪР (кима).
ВЕЙЛ: И това е всичко, което си спомняш?
СТЕМПЛЪР: Кълна ви се, мистър Вейл, това е всичко, което помня.
ВЕЙЛ: Защо не хвърли ножа и не извика полиция?
СТЕМПЛЪР: Понеже бях уплашен, предполагам. Бях толкова уплашен. И епископът беше целият нарязан… не знаех защо. Просто побягнах.
ВЕЙЛ: Аарон, кой друг беше в стаята, когато си се върнал на горния етаж?
СТЕМПЛЪР (гледа надолу и поклаща глава): Не знам.
ВЕЙЛ: Последния път, когато говорехме, ти ми каза, че те е страх от този човек.
СТЕМПЛЪР: Да, сър.
ВЕЙЛ: Но ти няма да кажеш кой е бил?
СТЕМПЛЪР: Не знам.
ВЕЙЛ: Не знаеш кой е бил?
СТЕМПЛЪР (поклаща глава).
ВЕЙЛ: Но те е страх от него?
СТЕМПЛЪР поглежда нагоре: Вас нямаше ли да ви е страх, мистър Вейл?
Вейл изключи машината.
— Ето ви го, докторе. Това е младежът, който те твърдят, че е направил това — той посочи снимките.
Моли леко помръдна в стола си. Сложи празната чаша на края на бюрото на Вейл, но не каза нищо.
— Един въпрос — обади се Вейл. — Може ли неговата история да е вярна? Искам да кажа, възможно ли е да се е случило така?
Тя погледна малко по-дълго към снимките и кимна.
— Да. Той може да е изпаднал в състояние на пориомания за около три-четири минути.
— Какво е състояние на пориомания?
— Това е като временна амнезия. Един епилептик, когато получи пристъп, изпада в състояние на пориомания. Някой пиян, който не помни какво е правил предишната вечер, е бил в, както го наричаме, химически предизвикана пориомания. В този случай Аарон може да е бил толкова шокиран от това, което е видял, че да е изпаднал в състояние на пориомания.
— Колко дълго продължава това обикновено?
— Доста къс период. Пет минути средно, бих казала. Но знам случаи, когато субекти са изпадали в състояние на пориомания до шест месеца.
— Шест месеца?
— Да. Това е проява на определен вид психическо, разстройство. Мога с часове да ти разказвам за това.
— Друг път. Въпросът е, че ти твърдиш, че е възможно Аарон да казва истината?
— Напълно.
14.
Гудмън спря колата на върха на хълма и се огледа. Пред него пътят рязко се спускаше надолу между стени от бор, които очертаваха тясната алея. Имаше една-единствена улица, половин миля дълга, оградена от едната страна от тъмен, бучащ поток и теснолинейка, а от другата, от естествената стена на стръмното дефиле. Къщи и дюкяни очертаваха мрачния път. Шейсет-седемдесетгодишни паянтови къщи, прецени Гудмън, преди алеята да завие и селището да я последва. Черната прах от годините беше унищожила боята и лака, но все пак в малкото селище се чувстваше спретнатост, едно отражение на гордост.
И нещо друго. В началото той не можа да се сети. После осъзна, че мястото беше някак си извън времето. Да, това беше. Никакви телевизионни антени. Никакви неонови надписи, никакви реклами. Сякаш с преминаването на върха на хълма беше навлязъл в друг век.
Имаше някаква тъжна и все пак ведра красота тук. Беше трудно да си представиш, че под тези заоблени, зелени хълмове и дълбоки клисури въглищните мини се спускат дълбоко в земята и изпускат отровни газове и прах. Истински рай и ад, помисли си Гудмън и за момент рязко се върна във времето назад. Към Гери, Ин-диана, преди двайсет и пет години, едно място, различно от това, и все пак странно приличащо на него — доминирано от комини, вместо от хълмове, с черни и сиви цветове вместо зелени. Въпреки това Гери създаваше същото мрачно чувство на изобилие. В Гери лееха стомана в огромни пещи, тук копаеха въглища от ями в земята. И на двете места опасността беше упорит спътник. Бащата на Гудмън беше умрял под един горещ котел с разтопена стомана. Разбит тялом и духом от годините физическо наказание, той просто не можеше да се движи достатъчно бързо. Когато баща му почина, деветгодишният Гудмън и майка му се преместиха в града. Те никога не бяха притежавали нищо. Всичко принадлежеше на компанията. Гордостта, която имаха, оставиха зад себе си, понеже това беше едно чувство, създадено от компанията, изразяващо се в отборите за боулинг и футбол, училищния оркестър и пикниците на 4-ти юли.
Така че Гудмън знаеше какво да очаква. Изтощени, подозрителни към непознатите, хората щяха да са твърди като щавена кожа от един живот на борба с времето, бедността и географията. Те щяха да са прости хорица с мирозрение, ограничено до долините, мъглата и страха от външния свят, с блянове, хванати в капан в лишените от въздух, антрацитни надгробни паметници с тяхната малка сигурност в работата, сама по себе си смъртно наказание. Копането, експлозиите, болестите и климатът бяха четиримата конници на тяхното съществуване. И все пак, той знаеше, че те щяха да са свирепо патриотични, лоялни хора, боящи се от Бога, пламенно почитащи флага, лоялни към компанията, която щеше да ги експлоатира до гроб. Те бяха солта на земята.