Гудмън знаеше, че щеше да има и един дърдорко там долу. Дори и в най-малките градчета имаше по един дърдорко.
Криксайд, Кентъки. Население 212, пишеше на малкия бял знак, цифрата беше преправена с боя и намалена няколко пъти. Знакът на времето — децата напускаха да намерят по-добър живот навън. Аарон Стемплър е бил един от тях.
От това беше избягал Стемплър. Вероятно едно особено момче. Умен, разочарован, воден от някакво видение във въображението си, докато най-накрая пресякъл планината към истинския свят. Може би това е било прекалено много за него. Развихрила ли се е някаква потисната ярост в него? Някога, някъде — между тази изоставена долина и изпръсканата с кръв спалня на архиепископ Рашмън — ексилодирало ли е нещо ужасно и неприлично в Аарон Стемплър?
Отговорът започваше оттук.
Гудмън подкара бавно в дефилето. Пътят вървеше между релсите и потока около стотина ярда, после свиваше през релсите и се връщаше, за да се превърне в главната улица на Криксайд.
Железарският магазин беше дълга, квадратна постройка с ламаринен покрив и мрачен интериор. Кирки, газови лампи и хамути бяха изложени на една хлътнала веранда по протежение на постройката. После следваше дрогерията на Валенски, градският съвет — една тясна двуетажна постройка с кула, която я правеше да изглежда повече като църква, отколкото като политически център на Криксайд. Имаше една разхвърляна бакалница, магазин за манифактура, наречен „Базарът на Миранда“ и три стари постройки, подпрени една на друга — малък ресторант в центъра с бар от едната страна и магазин за спиртни напитки от другата, и един знак, на който пишеше „Кафе-бар на Ърли Симпсън“. Имаше също една паянтова къща с табела отпред, на която пишеше: „Правни съвети на Деджит и доставка на канцеларски материали.“ Гудмън се зачуди какво можеше да прави един адвокат в такова малко градче. Да пише завещания на хора, които не притежаваха нищо? Разводи? Не беше възможно. Дела срещу компанията? По дяволите, компанията сигурно притежаваше Деджит и всичко наоколо.
Едно малко градче, където една игра на дама сигурно щеше да бъде клюка.
Той реши да започне от дрогерията, но тя беше празна и съдържателката, една строга жена, която не го погледна, нямаше какво да каже, когато се опита да завърже разговор. На една малка месингова табелка до предната врата пишеше: „Взето под наем от КСМ.“ Същото се случи и в „Базара на Миранда“. Имаше две жени в обикновени вълнени рокли, които стояха отзад и го погледнаха между лавиците. Съдържателката, една огромна жена с ролки на косата, беше учтива, но стана като лед, щом чу името на Аарон. Тя поклати глава и се върна при купувачките си.
Гудмън си тръгна, погледна за момент към друга месингова табелка и постоя със свити рамене под студения вятър, който виеше през долината. Пресече улицата към бакалницата. Същата месингова табелка. КСМ притежаваше градчето. Всичко беше под наем. Никой не притежаваше нищо. Ако някой създадеше проблем, те го изгонваха незабавно с празни ръце.
Може би бакалията беше сборно място на старците в града. Той влезе в една мрачна, голяма, претъпкана стая, обслужвана от един човек, който слагаше консервени кутии на една лавица. Гудмън закрачи към една каса с безалкохолни напитки. Магазинерът го изгледа и накрая се приближи. Беше върлина човек със сива брада, мрачни очи и с бледа кожа. Носеше червена памучна риза и дебели вълнени панталони, пристегнати зт червени презрамки, с чиста, колосана престилка отпред. Ръцете му бяха толкова тънки, че Гудмън можеше да преброи вените и сухожилията. Магазинерът прецени Гудмън с острите очи на евангелист, без изобщо да промени изражението си.
— Имате ли студена кола в тази каса? — бодро попита Гудмън.
— Само „Ройал Краун“. Джерами трябваше да докара вчера, но явно не е успял.
— „Ройал Краун“ е добре.
Съдържателят говореше със странния, особен лиричен диалект на апалачите — една смесица от староанг-лийски и акцента на Дейви Крокет — при който „телевизор“ ставаше „тиливизор“, „тук“ ставаше „так“ и „година“ на „гдинъ“. Излишните букви отпадаха. Много малко сленг се говореше между възрастните.