— Колко?
— Петдесет цента. Просто поскъпна преди седмица.
Гудмън подаде един долар. Имаше един отворен буркан на тезгяха до касата с безалкохолни напитки и една изрезка, която, изглежда, беше от полароидна снимка, прикрепена със скоч към него. Това беше снимката на един доста як мъж с предпазлива усмивка. Имаше една бележка, написана на ръка под снимката: „За погребението на Захария Доналд Умрял на 14 февруари понеделник Сърдечен удар.“ Никакви запетайки или точки. Едно просто изложение на факта. Бурканът беше почти пълен с монети от всякакъв вид и половин дузина банкноти с различна стойност. Гудмън пусна рестото си в буркана.
— Познавате Зах, така ли? — попита съдържателят.
— Не съм имал това удоволствие.
— Е, тогава това е много благородно от ваша страна, пътнико.
— Най-малкото, което човек може да направи.
— Така предполагам. Но малко чужденци биха го направили. — Той говореше с равен монотонен глас. Никаква модулация, никакви емоции. Просто думи.
— Много ли чужденци минават оттук?
— Вие сте третият тази година. Всички се бяха загубили по пътя. Трябваше да ги насочвам назад към Кърби Ноб и към Циом. Вие загубили ли сте се?
— Не — Гудмън отпи една голяма глътка от бутилката. Съдържателят пристъпваше полека, вършейки работата си, и си подсвиркваше една безцелна мелодийка. Когато подреди нещата по рафта, каза:
— Зах беше фермер. Не работеше в мините. Там горе на билото Секет, като минете покрай неговото място, отивате на юг. Поддържаше хубаво стопанство, наистина.
— Трябва да е доста трудно да обработваш земя тук наоколо — каза Гудмън.
— Съвсем вярно. Старият Доналд — дядото на Зах — той започна на това място. Не могъл да диша долу в дупките, така разправят. Било е преди мен.
— Ъхъ.
— Искате ли нещо с пиенето? Млечни бисквити, нещо?
— Бисквити.
— Имам с фъстъчено масло и със сирене.
— С фъстъчено масло.
Съдържателят взе един пакет бисквити от витрината и ги сложи пред Гудмън.
— Това прави още четирийсет цента.
Гудмън му подаде друг долар и отново пусна рестото в буркана.
— Ако останете достатъчно дълго, пътнико, може да погребем стария Зах още утре — каза той без никакъв хумор.
— Колко остава? До погребението, искам да кажа?
— Не зная точно. По това време на годината Чарли Косвалски, който прави погребенията, взима лед от езерото Хопи горе на равното. С това е обвил Зах в погребалния салон. Мисля, че когато ледът се стопи около стария Зах, Чарли ще събере тези буркани — те са пръснати из целия град — и това ще плати погребението.
— Много практично — каза Гудмън.
— Е, съвсем сигурно е, че Чарли няма да може да държи Зах там дълго. Вече изминаха четири дни.
— Добър довод.
Съдържателят кимна надолу по улицата.
— Най-близката странноприемница е ей там над поточето Морган. Те носят името преди нас. — Той сякаш се усмихна.
— Не търся странноприемница. Надявам се да поговоря с мисис Стемплър. Предполагам я познавате?
— Да, сър — каза той и кимна, после след секундадве добави: — Малко сте закъснели.
— Какво искате да кажете?
— Тя почина. Беше мисля… през март… Да, почти година. Не сте поддържали редовно връзка, нали?
— Страхувам се, че не.
— Тя беше много странна жена. Винаги мърмореше, сякаш спореше със себе си. Не можеше да купи и ябълка, без да спори със себе си.
— Истината е, че исках да поговоря със нея за сина й.
— Самуел или Аарон?
— Аарон.
— Ах — той кимна. — Вие сте тук заради белята тогава?
Гудмън кимна.
— Познавахте ли го?
— Разбира се. Живея в Криксайд от петдесет и четири години. Познавам всички тук, напусналите и напускащите.
— Какъв беше той?
— Аарон? Различен от повечето младежи.
— Как така?
Съдържателят дръпна назад един прав дървен стол, седна и кимна на Гудмън да седне на касата за бутилки.
— Никога не беше удовлетворен — каза той. — Винаги опитваше нещо ново. Искаше да бъде доктор, после актьор, да пише поезия. Прекалено умен за късите си панталони. Вероятно е дело на мис Ребека.