— Така пишеше във вестника от Лесингтън.
— Той е работил при вас, нали?
— Малко, от време на време. Умно момче. Не мога да повярвам, че го е направил. Разбира се, той избяга и остави майка си сама. Истината е, че беше истинска благодат, когато тя почина. Беше луда като пес при пълнолуние, наистина, през тази, последната година. Нито веднъж не излезе от къщата! Обикновено гледаше иззад пердетата и си говореше сама. Викаше по хората.
— Имаше ли душевни проблеми, преди той да си тръгне?
— Е, тя винаги беше малко странна, но накрая беше луда като прилеп.
— Лекувахте ли я?
— Нямаше нищо за лекуване. Никого не е наранила. Никой тук не е поискал да я махнат.
— Той имаше ли лош нрав?
— Аарон? Не повече от всеки друг. Имаше си лоши дни. Идваше, беше някак си тих, мърмореше си. Стегнат и сърдит. Но всички си имаме лоши дни понякога, не е ли истина?
— Трябва да се съглася.
— Може да е ял бой предишната вечер.
— Ял е доста бой, нали?
— Всички деца ядат бой, мистър Гудмън. Това е естествено между едно момче и баща му. Аарон просто не приемаше това.
— Другите момчета са приемали да бъдат бити, но той не, така ли?
— Почитай баща си и майка си, така пише в Библията. Ако не се опълчиш срещу баща си, няма да те бият. Поне тук наоколо. Аз си спомням, когато момчето беше десет-единайсетгодишно. Беше блъснало стария Гейб Стемплър върху един стол, избягало от къщи и се крило цяла нощ в моя гараж.
— Какво работеше Аарон при вас? — попита Гудмън, като смени темата.
— Чистеше. Понякога ми помагаше при операциите. Искаше да стане доктор, поне за известно време. Искаше да бъде много неща. Имаше друга представа за бъдещето си.
— Той ви е помагал при операции? — каза Гудмън с изненада.
— Е, неофициално, разбира се. Държеше ми лампата, подаваше ми инструментите.
— Нещо като медицинска сестра?
— Може да се каже.
— И почистваше след операциите?
— Да. Малко кръв не го безпокоеше. Знаете ли, можех да използвам стария Аарон, щеше да стане много добър погребален агент, наистина. Обаче не го интересуваше. Прекалено беше зает да учи и да мечтае за велики неща.
— Значи той работеше всичко, а?
— Да, сър. Имаше правилен подход. Смешно, даже когато брат му Сам и Мери Леферти починаха на хълма. Той помогна да ги докараме и се държеше така, сякаш не ги познаваше.
— Това е било при катастрофата с колата?
— По дяволите, нямаше катастрофа. Двамата били горе на билото и се чукали в стария форд на баща му. Понеже било зима, държели двигателя запален. Въглеродният моноксид ги погубил и двамата. — Той се наведе по-близо до Гудмън и му прошепна: — Бяха чисто голи и двамата. Изобщо не са усетили как са умрели. Факт е, че Сам все още лежеше върху нея. Не е лош начин да си заминеш от този свят, а? — Той сръга Гудмън с лакътя си и се закиска с апатичен смях, който звучеше като кудкудякане на кокошка.
— И момчето ви помогна при аутопсията?
— Разбира се. По дяволите, стария Аарон можеше да гледа аутопсия и да яде бонбони в същото време. Това изобщо не го смущаваше.
Училището — една проста едноетажна бяла паянтова постройка с две стаи се намираше през улицата. То стоеше здраво върху скалата. Широки дървени стъпала водеха по хълма нагоре от пътя. Постройката изглеждаше скоро боядисвана. Прозорците бяха минати с яркочервена боя, едно отклонение от цветовата гама на околните къщи. Гудмън се изкачи по стъпалата до предната врата. Месинговата табелка до нея беше малко по-официална: „Подарено на град Криксайд от компанията КСМ.“
Реши да почака, докато свършат занятията, но си промени решението и влезе в сградата. Озова се в една голяма стая с дванайсет ученици, събрани на три групи, всяка с половин дузина чинове безразборно наредени наоколо. Една от групите имаше само двама ученици, които изглеждаха доста малки. В задната част на стаята имаше три врати и никакви прозорци, вероятно стаи за почивка и преобличане.
Учителката, една висока жена, която изглеждаше на около трийсет години се намръщи и строго каза:
— Да?
— Нищо, учителко — Гудмън хвърли една усмивка, опитвайки се да бъде чаровен. — Просто исках да постоя няколко минути. Може би ще науча нещо.
Тя го погледна насмешливо за момент, погледна настрани, после бледозелените й очи се спряха отново върху него.