— Вярваше ли в това? Че ще отидеш в ада?
— Навремето вярвах, наистина вярвах. Преподобният Шекълс ми внуши този страх. Нямаше изкупление или прошка в Библията на преподобния Шекълс.
— Така че няма смисъл да се изкупват греховете, нали?
— Да, мадам, точно така. Това беше като наказание без право на изкупление, така че какво ме е грижа.
— Все още ли вярваш, че ще отидеш в ада?
— Не знам. Епископ Рашмън ми каза веднъж, че адът се намира в собствения ти мозък.
— Какво мислиш, че е имал предвид?
— Все още не съм сигурен.
— И така ти си се страхувал от дупката и преподобния Шекълс. Страхуваше ли се от баща си?
— Само да не ме накараше отново по някакъв начин да сляза там долу.
— Но ти повече не си слизал?
— Не, и никога няма да сляза.
— Разкажи ми за майка си.
— Да, както казах, за майка ми няма много неща за казване. Не я интересуваше образованието. Знам, че тя мислеше… мислеше, че това е загуба на време.
— Някога чела ли ти е, разказвала ли ти е приказки?
— Не, мадам, майка ми не можеше да чете. Единствените приказки, които ми е разказвала, бяха от Библията и тя само ги започваше и никога не ги завършваше, сякаш беше забравила края им.
— Чел ли си Библията?
— Това беше първата книга, която прочетох. Беше единствената книга у дома.
— На колко години беше тогава?
— Не знам. Шест, може би седем.
— И ти си прочел цялата Библия на тази възраст?
— Да, мадам.
— И какво разбра от нея?
— Знаете как е с Библията. При всяко прочитане ти дава нови послания.
— Какво ще кажеш за мис Ребека?
— Тя беше моята учителка от деветгодишен до гимназията. Е, в гимназията имах доста учители, но преди това тя беше единствената.
— Значи всички деца учеха на едно място?
— Да, мадам. В една стая. Беше разделена — едни деца седяха там, други тук, а трети ето тук. Ребека… мис Ребека… тя ходеше из стаята и първо учеше една група, после друга.
— Беше ли добър учител?
— Най-интелигентният човек, когото съм срещал.
— По-интелигентна от епископа?
— По-интелигентна от всички.
— А приятелите ти?
— Нямах много приятели. Те всички бяха на един акъл. Пораснеш ли, трябва да ходиш на училище, защото трябва. Момчетата напускат и отиват в мините, момичетата напускат и се женят за тях.
— И това не беше приемливо за теб?
— Малко е безнадеждно, не мислите ли?
— Да, трябва да се съглася с теб. Значи беше доста самотен в детството?
Моли го наблюдаваше, докато той обмисляше въпроса. Лицето му се помрачи. Тя видя вцепеняване в погледа му, сякаш не знаеше отговора, или още по-точно, никога преди не се беше замислял.
Най-накрая той каза:
— Не го преживях много зле, ако това питате.
— Усещаше ли, че си по-различен от другите?
— Да, бях. Те всички мислеха по един начин. Нямаха мечти, не си задаваха въпроси, просто приемаха всичко, което им налагаха. Да, мадам, аз бях различен от всички тях и съм благодарен за това.
— Може ли да поговорим малко за секс? — попита тя, като наблюдаваше изражението му.
— Да, мадам.
— Девствен ли си, Аарон?
Той се усмихна.
— Не мадам. Загубих девствеността си на шестнайсет години. През първата година в гимназията.
— Беше ли това приятно преживяване?
— Е, да, мадам.
— На колко години беше момичето?
— Колкото мен. Това беше момиче, което познавах още от дете. От потока Морган.
— Мислеше ли, че това е нещо лошо?
— Предполагам, че ако бях говорил, да кажем, с преподобния Шекълс, може би щях да се почувствам зле. Но не скърбях за това, ако ви интересува.
— Момичето имаше ли някакви проблеми след това?
— Ако е имала, не ми е казвала.
— Имал ли си хомосексуален контакт?
Той се поколеба за момент, после поклати глава.