— Можи ли да те пипна? — страхливо попита той.
— Не казвай можи, кажи може.
— Може. Може, може, може… — повтори той, затваряйки очи и дишането му стана трудно, сякаш беше тичал.
Тя го погледна отново и видя треската в очите му. Боеше се от този момент — очакваше го, фантазираше си го и накрая копнееше за него, но никога не насърчи момчето. Беше късно за отказ, за съвест… Кожата й се беше на-електризирала от желание. Тя разкопча блузата си, но не я отвори и седна възбудена; сърцето й пулсираше в слепоочията, устата й беше пресъхнала. Той я погледна без дъх, облиза пресъхналите си устни и посегна с треперещи ръце. Пръстите му едва докосваха кожата й в малката пролука на отворената блуза. Плъзна ръката си надолу — продължително, несигурно — не да я проучи, а просто да я усети, сякаш можеше да долови всяка молекула. После също така бавно разтвори блузата и погледна със страхопочитание гърдите й. Придвижи си ръцете отново нагоре, но спря и ги дръпна настрани, като ги държеше пред себе си на един инч от зърната й.
— Всичко е наред — каза тя шепнешком. Почувства как гърдите й се издуха, посегна, взе ръцете му в своите и ги постави върху себе си. Почувства как зърната й се втвърдиха в дланите му. И той продължи деликатното си изследване, с пръсти меки като перца.
— Не се срамувам от това — каза тя. — Не съм го прелъстила. Случи се след един дълъг период от време. Предполагам, че започна, когато беше… не знам… на около дванайсет. Стана постепенно. Случи се просто защото и двамата го искахме.
— Както ти каза, хората се женят тук на четиринайсет години. Но въпреки това е малко рисковано, нали? Искам да кажа, че това ми се струва като достойно за линч в Криксайд.
— Може би рискът беше част от това.
— Обичаше ли го?
Тя се замисли, опитвайки се да издуха дима на кръгчета към тавана, но те бързо се пръскаха.
— Съжалявах го — каза накрая. После затвори очи и след минута добави: — Не, жал ми беше и за двамата.
Тя изведнъж се дръпна настрани от Гудмън, полежа на една страна за момент, после седна на края на леглото. По гърба й се разля каскадата от огнена коса.
— Това беше само част от нещата — каза тя без злоба и без стеснение. — Защо не? Та аз го научих на всичко.
17.
Когато Наоми Чанс пристигна в офиса в 8:30 часа сутринта, Вейл вече работеше. Небръснат, със смачкана като парче хартия риза, той продължаваше работата си върху снимките, която бе започнал предишната вечер, когато тя си тръгна. Изоставена храна стоеше до бюрото му до документите. Пара излизаше от чашата му с кафе. Така се беше концентрирал, че не усети, когато тя влезе. Наоми беше свикнала с това. Вейл го наричаше „гмуркане“ — защото беше като слизане под водата. Това беше различен свят, без звуци, в който всички данни и лица по делото бяха разбъркани и той търсеше начин да ги категоризира, да ги подреди в логична хронология, докато се оформи картина, в която да има смисъл.
Наоми не му обърна внимание и се зае с рутинната си работа. Двайсет минути по-късно той беше на прага на вратата й.
— Колко е часът? — попита Вейл. Никога не носеше часовник в кантората.
— Почти девет.
— Томи се е върнал. Той и съдията ще бъдат тук преди обяд.
— Стратегическа среща?
Вейл кимна.
— С нетърпение очаквам да чуя доклада на Томи.
— Съмнявам се, че дори Томи може да открие нещо особено в едно градче като Криксайд. — Тя се засмя. — Какво става с доктора?
— Днес ще дойде. Искам тя също да чуе какво ще каже Томи.
Почти по същото време, в другата част на града, лейтенант Стенър беше събрал своя екип в офиса си — голяма, пуста стая, лишена от интимност и топлина. На голямото му бюро имаше два телефона, датник и две купчини със специални доклади — входящите отляво, изходящите отдясно. Столът му беше твърд, с нрава облегалка и без тапицерия, изглеждаше удобен като инструмент за мъчение. Нямаше никакви снимки в тази сурова стая, никакви книги, никакви награди или лозунги по стените, само две големи табла — едното със снимки от убийството на Рашмън и фотокопия от няколко доклада, а другото представляваше каталог на всички активни дела и тяхното текущо състояние. Очевидно Стенър беше така отдаден на дълга си, че за всичко, което носеше и най-малък личен отпечатък, нямаше място в помещението.
Екипът но делото се състоеше от д-р Бил Даниелсън, областния медицински следовател, Харви Уудсайд, затлъстелия и астматичен съдебномедицински експерт, и една група от шестима детективи, оглавена от личния му помощник сержант Лу Търнър. Те всички бяха подбрани ветерани — един отряд от ефективни експерти и всеки от тях беше спечелил похвали и министерски награди за своята компетентност и умения. Джейн Венъбъл наблюдаваше от един неудобен стол до вратата.