— Не се отказваш, така ли?
Чу звуци зад себе си и се обърна, за да види Алекс, който стремително бягаше през ивици светлина към задната част на постройката. Гудмън не го последва. Други неща се въртяха в ума му.
Половин час по-късно един сърдит, но развълнуван Гудмън стоеше в една телефонна кабина и прелистваше жълтите страници. Откри някакъв магазин за електроника на авеню Плейнс, отиде с колата до него и купи нова видеокасетка. Когато се върна в колата, скъса целофанената обвивка и мушна касетката под колана си отзад. После придърпа потника си над нея. Върна се в Лейквю и се запъти към катедралата.
Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка. Когато се върна в колата, скъса целофанената обвивка и мушна касетката под колана си отзад. После придърпа потника си над нея. Върна се в Лейквю и се запъти към катедралата.
Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка.
— Хей — каза Гудмън. — Дойдох да проверя помещенията. Ето ми билета. — Той връчи призовката си.
Ченгето я загледа.
— Не е ли малко късно?
— Може би. Областният прокурор свърши ли си работата тук?
— Откъде, по дяволите, да знам? А ти кой си?
Гудмън извади портмонето си и го отвори на разрешителното си.
— Гудмън — каза той. — Частен детектив. Работя за защитата.
Ченгето го изгледа с презрение.
— Сигурно имаш проблеми със съня. Трябвало е веднага да застрелят това копеле и да спестят много неприятности.
— В църквата? — невинно попита Гудмън.
— Знаеш какво искам да кажа, умнико — каза ченгето, докато разрязваше неохотно хартията, с която беше запечатана вратата.
— Какво, по дяволите, аз също работя като теб, нали така? Всеки трябва да преживява.
— Защо не си станал ловец на бездомни кучета? — злобно каза ченгето.
Гудмън настръхна, но гласът му остана бодър.
— По същата причина, поради която и ти не мръзнеш навън, вместо да си седиш в креслото и да лентяйстваш.
— Окей, умнико, дигай ги, ще те претърся.
Гудмън вдигна ръце. Ченгето направи обичайното опипване. Дори и не докосна гърба на Гудмън. Когато ченгето свърши, Гудмън влезе в стаята. Миришеше на стар тамян, борова смола и застоял въздух. Ченгето тръгна след него и Гудмън се спря.
— Не ми е необходима помощ — каза той. Процедурата му позволяваше да извърши претърсването сам.
— Няма да взимаш нищо, няма да преместваш нищо и няма да оставяш нищо — рязко каза ченгето.
— Добре.
Ще оставя вратата отворена!
— Прави каквото искаш.
Гудмън влезе и застана с ръце в джобовете си, като разглеждаше повредените помещения. Няколко кръгчета бяха изрязани от пода. По стените все още имаше ивици с кръв, която беше придобила мръснокафяв цвят. Гудмън си извади бележника, направи скица на стаята, мина покрай леглото и погледна надолу към очертанията, отбелязани с тебешир. Масата и лампата все още лежаха в ъгъла. Внезапен студ обхвана Гудмън и той го отърси от себе си. В стаята все още се усещаше болка и страх, омраза, ярост и възмездие.
За Гудмън винаги оставаше нещо недовършено, нещо мистериозно около мястото на убийството, едно чувство, че жертвата не е действително мъртва, преди мястото да бъде изчистено и докато цялото насилие не бъде заличено. Очертанието с тебешир на пода изглеждаше като част от личността на жертвата. Такъв радикален край наподобяваше пауза в разговора, докато останалата част от изречението все още виси някъде в стаята, в очакване да бъде произнесено.
Подсъзнателно въображението му рисуваше последните брутални мигове на епископа. И докато Гудмън гледаше сега на жертвата с пълно презрение, се чудеше дали епископ Рашмън е осъзнавал в тези последни секунди, че животът му е бил една лъжа и че е прекрачвал прага на ада.