— Съжалявам — каза Моли. — Не те чух да се качваш.
— Ти си беше заровила носа в книгите.
— Просто се опитвах да намеря смисъл във всичко това. Цветята ли са твоето хоби?
Той изглеждаше смутен и даже малко разтревожен, сякаш тя беше нахлула в интимната му територия, но бързо се съвзе и кимна.
— Започнах да отглеждам орхидеи. Не много успешно засега. Много са недорасли.
— Какви са тези? — попита тя, кимайки към сините цветя.
— Майка ми ги наричаше сини камбанки. Не от тези камбанки, които звънят. Това са зимни цветя, растат на воля. Това е четвъртият ми опит да ги култивирам. Може да имам шанс този път.
— Шанс?
— Те не обичат фалшивата родина — каза той. — Вероятно бленуват за истинска слънчева светлина.
Тя огледа малката ниша.
— Значи ти си килерен градинар — каза тя със сподавен смях.
— Не казвай на никого. — Той се усмихна и й намигна. — Майка ми обичаше сините камбанки. Те растяха по брега на реката. Аз обикновено ги късах и й ги носех вкъщи, а тя ги слагаше на пианото и понякога я чувах как им говори. „Това е Моцарт“ — казваше тя и им разказваше за него, докато свиреше.
— Затова ли отглеждаш тази особена разновидност?
— Предполагам.
— Какъв човек беше тя?
— Всъщност тя се е отказала от място в градския симфоничен оркестър, за да се ожени за баща ми. Преместили се в малко градче и преподавала пиано. Всеки ден даваше уроци по пиано. Не мисля, че обичаше да преподава толкова много, колкото обичаше пианото си. Децата идваха от областта.
— Какъв беше баща ти?
— Учител. Той беше също така диригент на гимназиалния оркестър. И двамата бяха музиканти, но майка ми беше тази, която имаше талант. Баща ми, той беше като Хенри Хил. Обичаше демонстрацията повече от музиката.
— Едно щастливо семейство.
Той я изгледа, преди да отговори.
— Не особено. Тя беше алкохоличка. Почина, когато бях в осми клас.
— Съжалявам.
— Защо? Не е твоя вината.
— Това е странен отговор — каза тя.
— Безочливо е, вероятно. То е… защото винаги ми се струва странно. Казвам, че майка ми е мъртва, и някой казва: „Съжалявам“, макар че не я познава.
— Съжалявам за теб. Тя очевидно е била много важна за теб. Съжалявам за твоята болка.
Отговорът, изглежда, го изненада и мина известно време, преди да отговори.
— Това е чудесна мисъл. Благодаря. — Той нежно махна с ръка по върха на синята редица, а умът му заскита с малките цветенца.
Миналата есен Вейл се беше върнал в родния си град за първи път от десет години — едно пътуване, което той беше избягвал, откакто започна адвокатската си практика в града. Предпочете да измине тричасовия път с кола през нощта и потегли с големи опасения. Първите два часа и половина бяха доста приятни, но през последните трийсет минути, след като навлезе в местността, иронично известна като „Пъстроцветните равнини“, от мрака нахлуха лошите спомени. Стари имена и лица, които той смяташе, че завинаги е заличил, загризаха ума му. Най-лошият от всички бяха самите „Пъстроцветни равнини“.
Преди век и половина някаква заблудена изследователска група се беше натъкнала на обширна планинска верига, която се простираше почти петдесет мили, очертавайки бреговете на една река с бистра вода. Брястове, дъбови и борови гори имало в изобилие. Диви цветя растели по бреговете на реката. Сърни и мечка изп-рипкали от местата си за водопой, когато групата нахлула в тяхната земя. Необходимо било малко време, за да бъде опетнено името.
Светлините на фаровете му го отведоха по мрачната и зловеща алея към един досаден, покрит с дупки път с две платна. После видя блясъка на хоризонта. След това дойде зловонието. Форми започнаха да се материализират през пушека и парата. После се чуха звуците. Вейл сякаш стана по-малък, сви се в себе си, докато лъкатушеше покрай големи химически заводи, фабрики за хартия, пещи за стомана и нефтени рафинерии. Нищо не се беше променило. Широкият и див пейзаж се беше превърнал в сенчест, безформен ад, по-голям и от въображението на Данте. Високи комини изхвърляха облаци с киселинен пушек в уязвимото небе. Заводи за стомана бълваха ослепителни кълба, които сякаш подхранваха химикалите, носещи се из въздуха. Газове правеха мехури в мрачните реки и поточета. Съскане, метален вой на свирки, ръмжене на сирени и свистене на железни колела върху стоманени релси — всичко това създаваше човешката ръка. Цялата тази американска гибел изгаряше носа и очите му. Земята около него, изглежда, се беше превърнала в голям, гниещ труп.