Това продължаваше миля след миля: ослепителни светлини, бълващи пещи — какофонията на прогреса, отвратителната воня на просперитета. Миля след миля без нито едно дърво или стръкче трева, които да скрият изцапаната с мед земя. Миля след миля, без да можеш да видиш жива душа. Сякаш се беше натъкнал на някоя угаснала, движена от роботи планета, френетично произвеждащи собственото си унищожение.
„Индустриалният парк“, както бе наречен от Търговската камара, свършваше там, където реката свиваше под моста на магистралата, оформяйки една естествена бариера между Равнините и Оукдейл, града, в който се беше родил. Вейл изведнъж сви от пътя и спря на едно място за обръщане точно преди моста. Излезе от колата, облегна се на калника и запали цигара, загледан през реката.
Всичко си беше както преди — работилницата за щавене, една дълга и ниска сграда, все още доминираше предната част на реката от южната страна на моста, а мрачната тухлена сграда, приютила фабриката за обувки, се разпореждаше от северната страна.
Това беше мястото, което беше родило Мартин Вейл и го беше отгледало, докато се беше превърнал в мъж — и от което той накрая беше избягал, напускайки семейство и приятели. Миналото беше един калейдоскоп, чийто фрагменти се въртяха в главата му: бляскавият месинг на духовия оркестър, репетиращ в следобеда след футболния мач; коментарите на запалянковците; миризмата на кипящо кафе от кухнята на баба му; страшното предчувствие за първата целувка на задната седалка на шевролета на Пол Суейн; нетърпението да опита леда на реката след първото замръзване за годината и глухото съскане на първия сняг; непоколебимият край на погребението на майка му; веселите аплодисменти, докато доктор Нолан раздаваше дипломите в деня на завършването; учуденият поглед на Пел, неговото първо кученце, и ужасната болка в гърдите му, когато осъзна, че Пел лежи смачкан под колелата на една камионетка по Ривър стрийт; мирисът на вкиснато мляко в края на нощта, когато работеше в магазина за сладолед на Джеси Крафт; мирисът на косата на Емили Грантъм, колко твърди бяха зърната й и колко горещо беше бедрото й; този страшен, проникващ в сърцето момент, когато тя му каза, че май е бременна, и връхлетялото го успокоение, когато му съобщи, че мензисът все пак е дошъл.
Сега той беше привлечен тук отново, за да каже сбогом на жената, която го беше издържала в колежа и подстрекавала, почти изискала, той да напусне Оукдейл и никога да не се завърне. Кетлин Вейл. Мама Кет — баба му.
Една полицейска кола спря до него и той закри очите си от силния лъч на фаровете.
— Трябва ли ви помощ? — приятно попита един младежки глас.
— Не, благодаря, просто се любувах на гледката — отговори той.
— По-добре си запалете светлините — предложи му полицаят. — Тези големи камиони карат доста бързо тук.
— Благодаря, ще го направя — каза Вейл.
Полицейската кола отмина по моста. Но когато Вейл се върна в колата да включи сигналните светлини, осъзна, че магията е развалена. Той запали и последва синята полицейска кола.
Главната улица се беше променила твърде малко за десетте години. Магазините изглеждаха същите, с изключение на няколко, закупени от големи вериги. „Риц“ — кинотеатърът, който беше показвал стара класика през съботните вечери и го беше запознал с Кегни, О’Брайън, Робинсън, Богарт, Трейси и Басби Бъркли, беше превърнат в долнопробен пазар. Вейл мина покрай бръснарницата на Шик Медсън и една болка прониза гърдите му. Спря за минута и погледна тротоара пред дюкяна.
Той беше в магазина за млечни продукти с тайфата този ден, когато Дик Хърст нахлу вътре. „Хей, Марти, по-добре тръгвай бързо. Нещо е станало с баща ти.“
Той лежеше но гръб, единият му крак беше свит под другия, ръцете настрани, и гледаше с полуотворени очи в небето.
— Какво се е случило? — попита някой.
— Това е Лари Вейл, диригентът от училището. Трябва да е получил сърдечен удар. Просто се подстрига, излезе през вратата и падна мъртъв. Просто така.
Като гледаше към мястото, това, което най-добре си спомняше, беше как седи вкъщи след погребението и си мисли: „Защо смъртта винаги ме връхлита така, без никакво предупреждение.“ Майка му, първото му кученце, най-добрият му приятел, сега баща му.
Старата болница, някога разхвърляна сбирка от дървени постройки, беше изчезнала. На нейно място имаше пететажен медицински център от тухли и стъкло. Той мина с колата покрай него, не съвсем готов да застане лице в лице с мама Кет, и тръгна по Пайн стрийт към къщата й — един грандиозен стар анахронизъм, заобиколен от дървета, които я защитаваха от ниски, хаотично разположени бунгала, които незаконно й посягаха. Всички останали стари къщи бяха изчезнали, с изключение на една горда, викторианска къща, все още твърдо придържаща се към миналото. Беше очевидно, че мама Кет вече я няма. Поляната беше избуяла, храстите се нуждаеха от подрязване и нощните светлини или бяха изгорели, или някой ги беше изключил. Около мястото имаше белези на капитулация. Поне негодниците от училището още не бяха започнали да чупят прозорците. За Мартин счупените прозорци биеха камбаната за всяка сграда.