Спомени задавиха гърлото му. На тази предна порта беше научил, че майка му е мъртва. Той беше изпуснал букета със сини камбанки, които й носеше, и беше побягнал, търсейки утеха в брястовата горичка, за да се справи с внезапната скръб и чувството, че е предаден — не го бяха подготвили, не го бяха предупредили, че майка му умира. Стоя там, докато не дойде старият Уоткинс с катафалката. Мартин биеше и риташе и молеше да я оставят още малко, сякаш имаше още живот в нея и това, че я преместваха в погребалната къща, щеше да я убие. Другите се бяха отнесли към скръбта му с досада, едно вмешателство в общуването със смъртта, но мама Кет беше разбрала агонията му и внезапното му чувство на самота, и го беше утешила. Беше излекувала разбитото му сърце.
Мама Кет и тази къща бяха последните връзки на Вейл със семейството и миналото. Той щеше да затръшне тази врата. Опита се да се отърси от меланхолията си и подкара надолу към болницата.
Вейл мислеше, че е готов да се справи с това, което видя. Рак беше смалил мама Кет просто до една вейка, дланите й бяха толкова костеливи, че го шокираха, когато стисна една от тях — всички мускули и мазнини отдавна бяха погълнати от животните, нападнали тялото й. Сива кожа като восъчна хартия беше опъната около черепа й. И очите й, тези някога искрящи огледала на една мъдра и немирна душа, бяха се превърнали в безжизнени топчета, гледайки скръбно от вдлъбнатините дълбоко в опустошеното й лице. Оплячкосана — това беше останало от нея. Едва личеше под завивките. Наоколо се носеше мирис на смърт и същите безсърдечни и нечовешки звуци на прогреса, които съсипваха „Пъстроцветните равнини“ — сърдечната машина с бибикане довършваше живота й, подхранващ кислороден апарат глупаво стоеше в ъгъла, един монитор някъде в тъмнината на стаята зловещо бръмчеше. Тя го гледаше от ръба на вечността през полуотворени очи; всяко вдишване — една отчаяна, силна молба да изключат машините и да й позволят да си отиде.
Дали го виждаше? Можеше ли да го чува? Знаеше ли тя, че той е до нея?
— Мамо, аз съм Марти — каза той, навеждайки се до ухото й. — Чуваш ли ме, мамо?
Нямаше знак, че го е познала, но той продължаваше да шепне в ухото й — че е тук, и че много му е липсвала. Медицинската сестра влезе и се зае с обичайната си суетня. Той я виждаше с периферното си зрение как се движи наоколо, нагласява клапаните на тръбите, проверява електроенцефалограмите и гледа диаграмите, преди да изчезне от полезрението му.
— Марти?
Той се обърна. Сестрата стоеше на долния край на леглото — висока, яка жена в средата на трийсетте, тъмната й коса беше подстригана късо и напъхана под бонето. Тя му се усмихваше.
— Аз съм Емили.
— Господи, Емили. Съжалявам. Толкова бях отвлечен, че аз…
— Всичко е наред. Бога ми, хубаво е, че те виждам отново. Изглеждаш страхотно, Марти.
— Благодаря. Ти също изглеждаш добре, Ем. Кога стана сестра?
— След като работих една година във фабриката за щавене. Ако нямаш никаква амбиция, това те кара да побързаш. — Той се усмихна и забелязаха брачната халка на пръста й. — Женена съм. Имам две момичета.
— Кой е имал това щастие да те вземе, Ем?
— Джо Стюард. Помниш ли го? Завърши две години преди теб.
— Едно високо момче. От отбора по борба, нали?
— Боулинг.
— О, правилно.
— А ти?
— Никога не съм стигал до това. Не препоръчвам на никого.
Тя леко наведе глава на една страна и лицето й се смекчи от усмивка, пълна със спомени.
— Не казвай това — каза тя. — Сърцето ми се разби, когато напусна. Все още мисля за теб. Знаеш как става, някой те споменава и спомените се завръщат.