— Значи науката не е толкова точна.
— Нека просто кажем, че не знаем достатъчно. Има някои неясни зони. Занимаваме се с човешки мозък все пак.
— Това, което искам да кажа, е, че не е така точна както, например, две и две.
— Точно така. Всички хомо сапиенс реагират различно на различни влияния. Ето защо има мисъл. Ако беше така абсолютно точна като математиката, всички щяхме да сме роботи.
— Това е много интересно — каза Вейл.
— Това е фундаментално.
— Ето какво искам да кажа. Че не е така ясно като да кажем отпечатъка от пръсти. Един отпечатък от пръст е недвусмислен. Наистина не можеш да оспориш това. Ако го има, значи го има. Но психическото разстройство? Тук имаме несигурност.
— Учим се — каза тя. — Знаем симптомите, обикновено можем да разграничим самото разстройство, дори да кажем какво го е причинило. И много пъти успяваме да излекуваме пациента.
— Нека просто приемем, че Аарон е убил епископа, че е действал, воден от някакво мрачно разстройство. Мислиш ли наистина, че той може да бъде излекуван, след като е направил нещо толкова… ненормално?
— Ако не мислех така, щях да напусна.
— Какво те накара да се занимаваш с тази професия?
— Брат ми е в състояние на кататония вече десет години.
— Боже мой! Какво се е случило?
— Виетнам! Върна се оттам и постепенно се премести в друга страна, едно място, което си е измислил. Предполагам, че подсъзнателно се обвинявам, че не съм помогнала, но ние не знаехме. Знаехме, че страда, но вероятно сме смятали, че ще го превъзмогне. Едва от скоро започнаха да се занимават с този проблем. През Първата световна война са го наричали психическо разстройство вследствие тежки бойни условия. През Втората световна война е било бойно изтощение. Сега е индентифицирано като форма на психическа травма, наречена синдром на посттравматичен стрес.
— Как се справяте с това?
— Зависи от индивида. Но аз си имам теория, че обичта, любовта, общуването… и прошката… може да са много свързани с това.
— Прошка?
— Замесена е огромна вина. Те наистина са били третирани зле, след като са се върнали. Сякаш са се прокраднали обратно като нежелани деца. Имало е доста отчуждение.
— Аз защитавах един ветеран от Виетнам, който стрелял в някакъв чиновник. Не го беше убил и това просто е било голям късмет.
— Какво стана с него?
— Три години за въоръжен грабеж, но лежа осемнайсет месеца. Съдът беше снизходителен заради преживяното във Виетнам. Той твърдеше, че винаги носел огнестрелно оръжие у себе си — за него това е било като фетиш…
— Условна мания — каза тя. — Вероятно това дълго е било критичен момент за него, за да оцелее.
— Така каза и той. Във всеки случай притежателят на магазина е бил кореец. Те започнали спор за нещо глупаво и Джери загубил самообладание, припомнил си Виетнам. Човекът бил ориенталец и — бум — гръмнал го в рамото. После — и тази част областният прокурор не можа да преглътне — той каза, че не искал да признае, че е изпаднал в дива ярост, така че грабнал двайсет долара от касата, за да изглежда като обир. Факт е, че не използвах това. Съдебните заседатели нямаше да го приемат.
— Вероятно е било вярно.
— Знам, че е било вярно, вярвах му още от началото, но в съда истината понякога може да бъде вредна за здравето на клиента ти. Някои съдебни заседатели няма да приемат факта, че истината може да бъде по-странна от измислицата.
— Професията ти е много особена, мистър Вейл.
— Виж кой ми го казва.
Звънецът на предната врата сложи край на дискусията.
— Колко е часът? — попита Вейл.
— Около осем.
— Чудя се кой, по дяволите, може да е това?
Той слезе на долния етаж и отвори предната врата. Един раздърпан Гудмън стоеше на прага.
— Искаш ли да погледаш филм? — каза той.
20.
— Какво е станало с ръката ти! — попита Моли.
Гудмън погледна към подутата си китка и се усмихна с половин уста.
— Това, което открих, е, че все още има малко експлозив в нея.
Тя нежно взе ръката му и прекара пръсти по нея.
— Има ли нещо счупено?
— Не знам. Тя е безчувствена вече от пет години.
— Ела в кухнята, ще й сложа малко лед и ще извикаме доктор.