Даскал Димитър (смутено). Успокой се, Милке, какво има? Аз не мога хубаво да те разбера.
Милка (с досада). Ах, нима някога ти си могъл да разбереш нещо? Трябваше снощи, преди да додеш у дома, аз да ти кажа: да не се караш с баща ми. Нали? Да дохождаш пак у дома, че аз тебе… Аз… аз те обичам.
Даскал Димитър (като че се сбърква). Милке! Ама… Чакай… Боже мой…
Милка (сякаш го не слуша). На, тъй трябваше аз сама насред мегданя тука да ти казвам туй. Когато ти не искаше да ме знаеш за нищо… (Като се хваща изведнъж за главата, сепната от постъпката си.) Ах, какво правя аз? Мене ми взема някой ума. Тръгнах да търся баща си, пък…
Даскал Димитър (като че не може да се оправи сам). Ама защо ставаш такава? Чакай… Какво има?
Милка (продължава полу на себе си). Спрях се на момък сърцето си да откривам… Да приказвам таквизи приказки.
Даскал Димитър. Моля ти се, Милке. Слушай. Няма нищо такова. Ако не беше ми го казала ти, аз щях да търся сгода да ти го кажа.
Милка. Ти да искаше… Да ме обичаше ти… Всяка вечер идеше у дома и аз всеки път, като си тръгваше, вземах светилника да те изпращам.
Даскал Димитър. Ами как да ти кажа — тогава не беше време — тогава… аз обща работа се бях заел да карам.
Милка. Не оставаше ред до мене — да ме погледнеш. Да беше ти само веднъж извърнал очи към мене! Когато аз се свивах в някой кът в пруста, мама постоянно ми кимаше и ме дърпаше да изляза, пък аз стоях… Да те гледам и да гълтам всяка дума от устата ти…
Даскал Димитър (виновно свива рамене). Ами де да зная аз, Милке!
Милка. Ах, да беше ме погледнал ти само веднъж, всичко щеше да разбереш! Сега вече… Няма да се върне то!
Даскал Димитър (замислен). От снощи мене толкози много ми се струпа на главата, че още не мога да дода на себе си… Ти може да си права, аз, където ходя, все приказвам и работите на света искам да оправям, а когато себе си тряба да нареда, обърквам се съвсем…
Милка. Тебе в улични разправии ти лежи сърцето. За тях ти пренебрегваш всичко. (Пак полу на себе си.) Какво ще стане с мене? Как ще се живее занапред?
Даскал Димитър. Чакай, Милке, чакай да ти кажа… Снощи баща ти ми затвори вратата си, днес и еснафите ме отритнаха. Сега остава за мене едно — като пан Пшесмицки да тръгна по света… Който за народа стане, делът на Пшесмицки му е отреден! Сега, като го слушах, сякаш да виждах живота си занапред.
Милка. Че какво искаше ти? Спря ли, разправи ли на едного, тъй — ясно — да те разбере.
Даскал Димитър. Мене никой никога не искаше да ме слуша. И днес дори не ме оставиха да се изкажа. Аз смятам — всичко на този свят е създадено с труд и само за труда живее човек. Каквото ще да стане — не бива да робува този, който се труди.
Милка (гледа го в недоумение, после надига рамене). Приказваш тъй и искаш да те разберат. Е, ами подире.
Даскал Димитър. Какво ще бъде подире, аз не мога да ти го покажа на план. Сам не зная. И ако искаш по-право — това ми е най-голямата мъка.
Милка. Искаш да водиш, пък сам не знаеш накъде.
Даскал Димитър. Аз съм тук първия. Такава е честта на всекиго, който стои в първите редове. Миналата година във войната на Крим разправяха, когато щяла да се превзема една крепост, тя била заобиколена с дълбоки окопи, набити само с колове. На войниците, дето вървели в първите редове, им казали да се нахвърлят на коловете, за да минат другите по тях. И мойта орисия ще е таквази — да минат по трупа ми тези, които вървят след мене.
Милка (завладяна от речта му, отново се развълнува). Нека викат нашите против тебе… Цял свят да стане и да се опълчи против тебе… Не мога! И аз подире ти… Ако ще би на кол с тебе — ще вървя подире ти.
Даскал Димитър. Милке, от днес ти си за мене най-милото… едничка, която… ах, не ме мъчи да ти разправям туй — ти сама виждаш. Но да бих знаял, че дори и ти ще махнеш ръка на мене, аз пак не бих могъл да се отклоня от пътя си.
Милка. Няма да се отклоняваш. Твоят път… където изведе и двама ни.
Даскал Димитър (увлечено). С тебе, ще видиш ти! Но няма като пан Пшесмицки път през чужди балкани да пробивам, тук аз ще си проправя път и ще накарам всички да преклонят глава пред мене…
В училището се вдига врява. Чуват се гласове: „Не щем ги, не щем ги старите!“, „На Добря и Куката“, „Да живее Добри!“