Милка (сепнато). Какво викат? Баща ми…
Даскал Димитър. Ела насам. Той сега ще излезе.
И двамата завиват бързо край черквата. Няколко селяни излизат от училището и самодоволно си тръгват. Излиза и чорбаджи Петко. В същото време от долната улица изскача комахай тичешком Стефана към мъжа си и го задържа за ръка.
Стефана (още запъхтяна). Жив ли си, здрав ли си! Тръгвай с мен. Нямам аз мъж с Куки и Хашлаци да се разправя!
Петко (като смеря с очи жена си). Ти какво си дошла тука? Туй женска работа ли е? По-скоро да вървиш да си гледаш къщата и децата.
Стефана. Не ми тряба къща — нищо не ми тряба, аз от тебе вече не се пущам. Ти си чорбаджийски син и аз съм чорбаджийска дъщеря. Ако ще губим чорбаджийството си, двама да го губим. Няма да те оставя самичък тук. Тръгвай си у дома.
Петко. Аз, докато не се разправя — с топ да ме бият, не ще се мръдна оттука. Върви си, ти казвам.
Стефана. Достойни ли са те — да обелиш зъб, на тях една дума да кажеш? Тези хаймани, дето ги е подстроил Даскал Димитър. Остави ги. — Ела си — ти у дома си по-голям от цар.
Петко. Няма да оставя хората си да им дюдюкат като на вълци, пък аз да се скрия у дома.
Стефана. Дръпни се, те без тебе не могат. Нека познаят нуждата ти — сами да дойдат. Да плачат и скутовете ти да целуват.
Петко. Не ми трябат молбите на никого. Мойта чест е поругана — не мога да оставя.
Стефана (отстъпва и си тръгва, като се мъчи да задържи сълзите си). Все за общото, а пък ний…
Почват да излизат занаятчиите. Някои от тях си отиват, други се връщат в училището.
Петко (повръща се нетърпеливо). — Какво чакат още?
Излиза Добри Терзият с патерица в ръка и се изстъпва на една страна да възчака да излязат другите. Край него минават занаятчиите, честитят му, но той е загрижен.
Първи занаятчия (ръкува се). Е, честито, Добре. Тичане, блъскане, ама се свърши вече.
Четвърти занаятчия (също се ръкува). Хайде на добър час!
Добри Терзият. А бе то досега лесно, ама оттук нататък…
Седми занаятчия. Хич да не искаш да знаеш! Дадохме ти ний патерицата — карай!
Добри Терзият. Дадохте, ама няма да дойдете вий да си разправяте работите. Аз тряба да стоя там да ги разправям. Града и цялото Балканско пригорье, що се рекло, разправяй го и го управяй. Я да те видя! Не е то лесна работа, братко. Уби се до мойта глава — не зная дали ще мога да я укъркам.
Седми занаятчия. Че ти отсега ли се замисли?
Добри Терзият. Щом хванах патерицата, и усетих каква тежка грижа вързах на врата си. Не съм виждал аз ни от баща, ни от вуйчо. Досега само иглата и напръстника си знаех. А всички наоколо сме еднакво — на, няма кой да те упъти. Пък нали имаме лице, идем да направим нещо. Как ще гледаме в очи хората подире?
Първи занаятчия. Даскал Димитър дръжте. С негова памет всичко нареждайте и пред когото излезете — стоявате.
Добри Терзият. Едничък ми е опора и надежда и на мене той. Ще се хванем у него с две ръце — като слепци у тояга.
Вече селяни и занаятчии са си разотишли. На мегданя остават само Добри Терзият и двама занаятчии. От училището излизат и се карат Хаджи Андрея, стиснал кондиката под мишница, и Ганчо Куката, който налита върху него да я отнеме. След тях излизат чорбаджиите и третият занаятчия.
Ганчо Куката. Мене тук народ ме е избрал — по-скоро среброто и кондиката!
Хаджи Андрея. Не ги давам! Докато не доде всеки да си плати борча на чорбаджията — ни кутия, ни кондика!
Ганчо Куката. Черковното сребро не ви е залог да го държите.
Хаджи Андрея. Аз съм го събирал. Чорбаджиите са най-много дали.
Ганчо Куката. Аз съм кабзумалин. Мене и меймурина ме вече признава.
Хаджи Андрея. Аз не те признавам! Няма да си оставим вземането да го изпукате с раите.
Добри Терзият (гледа отстрана, като че не знае какво да прави. Към занаятчиите). Кой сега да ни разсъди, да чуй и нас, и тях.
Ганчо Куката (хвърля се с юмруци върху Хаджи Андрея). Сега ще те накарам да ме признаеш.
Хаджи Андрея (отвръща му). Хашлак с хашлак!
Добри Терзият (застава помежду им). Ганчо, махай се оттука! Все с бой ли…