Трети занаятчия. Хайде, там работа да се върши.
Чорбаджиите вкупом излизат от училището.
Добри Терзият (към чорбаджи Петка). Ний си имаме човек. Да отидем при Даскал Димитра. И вий не можете рече нещо против него. Да му оставим всичко — той да ни разчисти сметките и да реши спора ни.
Хаджи Андрея. Вашия Даскал не го признавам аз.
Хаджи Куман. И аз нямам вяра в него.
Ганчо Куката (полу на себе си, цинично). Че и аз не го познавам, ама не ме пита никой.
Петко (замислен и като че се бори със себе си). Даскал Димитър да решава. Дават ми врагът ми да ме съди…
Милан. Какво ще правиш, Петко. Нали видиш, таквози… Няма други, дето да може да застане помежду ни.
Петко (тръгва решително). Когото щете! Нам лицето е чисто. Няма от никого да се плашим. Вървете при Даскал Димитра!
Милан и Добри Терзият (в един глас). При Даскал Димитра!
Занаятчиите (повличат Ганча Куката). При Даскала!
Всички вкупом тръгват.
Действие трето
Дворът на чорбаджи Петкови в цялото свое старовременно великолепие. От една страна чардакът на къщата, под който се шири постлан с плочи трем. В трема врати за вътре, до тях широк пат, покрит с китено губерче. Насреща от другата страна градина, подградена с две педи дувар, цял обрасъл в здравец. До градината отпред висока асма, под която е сложена маса, пейка и няколко стола. Зад асмата тъкмо сред двора мраморен хауз с шадраван, около който се зеленеят няколко зелени чимшири и два кипариса. В дъното на двора дувар, обрасъл в бръшлян, и пътната врата, през която се мяркат от време на време проходящите. Към края на май, минала вече пладня. Чорбаджи Петко, струпал на един стол под асмата купчина стари кондики, с кехлибарени броеници в ръка, крачи насам-нататък и хвърля цигара след цигара. В трема на пата седи Стефана, облечена къщно: с басма на чело, препасала тънка престилка, в която разчепква пашкулен микиш. Под асмата се е прострял на пейката Христо, възмъжал, облечен във френски дрехи, със сламена шапка на глава, чете книга.
Стефана (към мъжа си). Стига само си трупал тези дрипави кондики и хвърлял цигара след цигара.
Петко. Нека донесе Даскал Димитър сметката. Ще ги разгърна да им покажа колко пари и аз, и баща ми сме наждали за всяка работа от себе си, общото да допълним. Не можах да намеря и дядовата ми кондика. В нея имаше харчовете за направата на старата черква.
Стефана. Хайде сега пък и нея. Тя се беше обърнала на зелник в килера. Я се спри, помисли малко за твойто, общото нека вече Куката го разправя.
Петко. Какво искаш да мисля?
Стефана. Син ти изкара училището. Трябва да го наредиш на нещо.
Петко. Да се нареждат сами.
Стефана. На неговите години чак на Узунджова панаир те провождаше баща ти.
Петко. Баща ми въртеше търговия с цял свят. Кипеше живот тогази в тази къща.
Стефана. Защото баща ти беше чорбаджия, ама не зарязваше своята работа, само подир людската да тича.
Петко. Боли ме! Разбираш ли ти. Боли за всичко, щом се замисля.
Стефана. Не те ли веднъж за сина ти заболява? Я го погледни! От тези крамоли наоколо и той се разврати — не ще никого да познава.
Петко. В борбите най-добре се виждат и хората, и света. В тях може да се събере мъдрост и поука за през цял живот.
Стефана (недоволно). Тъй. Само приказки ще ми приказва и книги ще чете. Ами работа?
Петко. Нека и да чете. Аз му казах, наесен, като тръгнат търговците, ще го изпроводя с тях.
Стефана. Ами де ще го провождаш, чак в Русия? Нали щеше на гръцки да се учи. Какъв ще става?
Петко. Мина времето на Еладата сега. Да се върне утре, че да се срамува от рода и езика си. Там, отвъд морето, дето един пастир едно стадо води. Да се кали в рода си и да се изучи, че учен за всичко става.
Стефана. Да не зная нито де е, нито между какви хора.
Петко. Между свои хора. Веднъж ли коня на белия цар е прецапвал Дунава насам. И господ нека подкрепи ръката му — той няма да ни остави.
Стефана (като се обръща към сина си). Ти какво си се зачел там, че не си подигаш главата бари?
Христо (все тъй зачетен и разсеяно). А?
Стефана. За тебе ли приказваме ний тука или?