В началото на юни с ръководителя на групата Джери Гор решихме да покатерим заедно в района на Вал ди Мело в Италианските Алпи. Направихме план какво ще изкачваме и се озовахме под една 350-метрова южна стена от гладък гранит. Изкатерихме три въжета и наближихме ключовите пасажи. Поведох напред и след десетина метра започнах траверс надясно. Бях сложил френд и клема по-надолу и се бях включвил само в едното въже. При слагане на нов френд внезапно се изпързалях, друснах около два метра, но вместо да спра, продължих да падам още близо осем метра. Докато левият ми крак се приземи „нормално“ на площадката за осигуряване, десният се заби с пета в камъка. След няколко секунди на адска болка, която ме накара да изкрещя, разбрах, че съм счупил нещо в ходилото. Джери мигаше, недоумявайки как съм паднал до него, но явно ми беше отпуснал по-голям „корем“ от обичайното и заедно с елонгацията ме беше приземил.
Започнахме епично слизане към колата. Двата рапела до основата ми се сториха най-лесната част от спускането, защото предстоеше около 300 м денивелация в стръмна гора с гъсти храсти. Намерих стара щека и с пързаляне по задник и други сложни маневри за четири часа успяхме да стигнем до колата. Болницата в Морбеньо беше оборудвана с добър скенер и половин час по-късно стана ясно, че съм разцепил петата си и поне месец ще бъда в гипс. Хвана ме яд, че шест месеца подготовка отидоха в съвсем друга посока и се разминах с участие в експедиция с такъв силен екип. Останах си вкъщи и през септември следях с интерес в интернет какво правят момчетата по стената. Есента се оказа дъждовна и въпреки отличната им подготовка и положените усилия, те не успяха да се изкатерят дори до края на Eternal Flame.
През пролетта на 2013 г. течеше активна подготовка за втори опит на К2. Тре нирах като звяр и всичките ми показатели бяха на много високо ниво. На 5.04. Дойчин Боянов пострада при лавина на северната стена на Вихрен и заедно с един от студентите си се оказаха в травматологията на „Пирогов“. След четири дни отидох да ги видя и шеговито им се присмях за нелепия инцидент.
Две седмици по-късно запалих скутера призори и тръгнах от Княжево към ценгьра. Движех се по маршрут, по който минавам всеки ден, когато изведнъж насрещен автомобил реши да направи обратен завой, навлезе в моето платно и тръгна да връща назад. Въпреки че карах с около 40 км/ч и направих опит да го заобиколя, маневрата беше прекадено бърза, загубих контрол и се изпързалях на паважа пред очите на поне десетина човека. Настана суматоха. Веднага ме издърпаха от платното, за да не преча на движението, и ме оставиха да лежа до бордюра. Каската си беше свършила работата и при все силния удар от падането имах само леко сътресение. Десният ми крак стоеше в неестествено извито положение, изпитвах силна болка и нямах никакъв контрол от коляното надолу. Линейката дойде за по-малко от 20 минути, натовариха ме и с един аналгин ме вкараха в приемното травматологично отделение на „Пирогов“. На смяна се случи д-р Евгени Пешев, който се оказа, че има опит с наместването на кости при различни спортни травми. Каза ми, че след час ще ме вкара за операция, и ме прати на санитарите за подготовка с диагноза „фрактура крурис ин партис дисталис декстри“.
С този титаниев имплант в дясната подбедрица изкачих Канчендзьонга, Броуд пик и К2 през 2014 г.
Последва „стандартна“ операция с поставяне на 18-сантиметров титаниев имплант и ме качиха в травматологията само няколко дни след като бяха изписали Дойчин. Посрещнаха ме с думите: „Вие, алпинистите, май сте абонирани за нас...“. Пролежах малко повече от седмица и ме изпратиха по живо, по здраво вкъщи с дълга рецепта от лекарства, които трябва да пия още дълго време след операцията. В следващите шест месеца преживях десетки прегледи и физиотерапии, за да се раздвижа и да възстановя частично походката си. На първо четене подвижността на ходилото ми се промени и започнах да изтърквам подметките на обувките си по различен начин. Като ни видя веднъж как с Дойчин куцукаме е патериците, съпругата ми Радослава се пошегува, че: „Нещо явно куца в българския алпинизъм...“. Шест месеца след катастрофата д-р Нешев ме привика, за да извади единия от осемте винта, крепящи пластината - бях свободен да започна тренировка на Копитото. Интересно, но през тази година поради големите снеговалежи никой не успя да се качи на К2, даже баща и син загинаха от лавина над лагер 3.
С Дойчин Боянов и Никола Леваков в Княжево през май 2013 г.
Заключението ми е, че контузиите, които ни спъват по пътя към върховете, често са необходими и понякога „божествено“ предизвикани, за да ни спасят от събития, които нерядко са далеч по-неприятни от болките в периода на възстановяване. Опитът ми показва, че след счупване на ръка или крак не бива да се обездвижвате за повече от месец. Движете се постоянно, разнообразявайте движенията и постепенно увеличавайте натоварванията. В общия случай на четвъртия месец след счупване трябва да сте възстановили много от подвижността и мускулната маса на засегнатия крайник.