Обядвахме, с едно въже опаковахме палатката, за да не излети, докато ни няма, и поехме надолу. На слизане се налагаше да изчаквам някакъв испанец, който се местеше прекадено бавно. Чакайки на една от площадките, се бях сгушил в малка скална гънка, когато изведнъж ме удари силна лавина. Загубих равновесие, преобърнах се и няколко метра по-надолу увиснах на въжето, засипван от последните лавинни потоци. След секунди всичко свърши. Размърдах се и нищо ми нямаше, но се бях стреснал доста. Докато спусках надолу, ме застигнаха още две лавини, но вече бях подготвен и ги понесох почти без последствия.
След няколко дни почивка и отлично захранване в базовия лагер пак тръгнахме нагоре, този път с ясните намерения, че отиваме за атака. Маршрутът през ледника до лагер 1 ставаше все по-опасен, защото напредването на лятото не позволяваше образуването на нови мостове, а много от старите се бяха срутили напълно. Безопасното преминаване беше възможно само в ранните сутрешни часове, след което всичко се размекваше и прекосяването на ледника ставаше кошмарно. Времето беше твърде променливо, валеше сняг, духаше силен поривист вятър и небето беше покрито с ниски, бързодвижещи се облаци. Освен нас в атака бяха тръгнали Вейка, японецът и полският ветеран Яцек Телер. Отново избих сам пъртината до лагер 3. Няколко часа след като се качих в лагера, Вейка дойде, стисна ми ръката и сърдечно благодари, че бях отворил пътя нагоре. Привечер вятърът изчезна, небето се изчисти и по всичко личеше, че утре ще бъде нашият ден.
Приготовленията за тръгване започнаха на 26.07., малко преди полунощ. Вейка и японецът потеглиха в 00:15 ч. Дойчин се приготви и напусна палатката час по-късно, а двамата Николаевци излязоха скоро след него. Аз бях готов за тръгване в 02:15 ч, нощта беше изключително ясна и милиарди звезди блещукаха в черното небе. Температурата беше само -18°С. С изтичането на първия половин час вече влязох в крачка и постепенно ускорих темпото. Краката ми мръзнеха. така че час след тръгването се наложи да спра и за около 20 минути масажирах ледените си пръсти. Реших да махна едната стелка, за да им дам повече пространство за мърдане в обувката. Нагоре се редуваха стръмни и много стръмни заледени стъпала. Въжета липсваха, контролирах изблиците на страх, когато ставаше опасно, и устремено преодолявах един след друг доспа експонирани пасажи. Склонът беше добре фирнован, така че не се налагаше да бием пъртина и всеки напредваше по своя линия. Високо над мен виждах челниците на останалите и това ме караше да се местя още по-бързо. Към 4 ч. сутринта започна да се съмва и върховете придобиваха все по-ясни очертания.
Задминах Николаевците и по стръмен скално-леден ръб излязох в подвърховата част. Огря ме слънцето, но в сутрешните часове то по никакъв начин не можа да ме стопли и се наложи да спра отново за масажи. Починах, пих чай от термоса и си набелязах линия за нагоре. Далеч над мен Вейка биеше пъртина, но ясно виждах как грешно се беше прицелил в един серак, който не можеше да бъде преодолян без осигуровка. Дойчин забеляза това навреме, върза се с въже, слезе малко надолу, траверсира под серака и излезе начело. Оставаха му само около 70 м до върха. Аз не следвах техния път и катерех право нагоре към най-високата точка.
Газех в преспи с дълбочина над кръста, но силата беше с мен и се борех упорито, без да спирам. Излязох на острия предвърхов гребен и бавно изминах последните 50 крачки. Гашербрум 1 пърният ми осемхилядник! (Яркосиньо небе и блестящо слънце доплълваха този наш триумф. Вятър нямаше никакъв, температурата беше едва -2°С и всички седяхме само по термобельо и щурмови якета. Вейка даваше интервюта по сателитния телефон, а японецът го снимаше. Панорамата на всички страни беше фантастична. Виждахме чудесно стотиците върхове в индийската и китайската част на планината, но най-забележителна беше гледката към строените почти в една линия три осемхилядника - Гашербрум II, Броуд пик и гигантската пирамида на К2. Половин час по-късно българите се събрахме на върха първо българско изкачване. Поздравления, снимки, усмивки и дълбока споделена радост.