От основата на склона до лагер 1 ни предстоеше малко над километър преход по равен терен и в абсолютно бяла, whiteout{12} обстановка. Спомних си как Ули Щек ни беше казал, че в подобни условия е успял да намери лагера единствено благодарение на GPS-ca си. Движехме се по шесто чувство, като често спирахме, за да изчакваме кратки просветления. След около час лутане и с помощта на няколко бамбукови флагчета най-сетне намерихме лагера.
Целия следващ ден почивах и се възстановявах. В лагера имаше двадесетина човека и никой не мръдна наникъде. Заниманията в такива периоди се въртяха около писане на дневници, четене на книги, слушане на музика, обсъждане на плановете за идните дни или чистене на снега, който ни затрупваше на пресекулки. Миналата година по това време лежах вкъщи със счупен крак и мечтаех да съм тук. Сега лежах в палатката на 5900 м и мечтаех да съм в Княжево и да ям диня. При една от разходките между палатките се запознах с испанеца Карлос Сория. На възраст 70 години (роден е през 1939 г.), когато повечето му набори кротко си карат пенсионерските години, Карлос вече имаше седем осемхилядника и сега се беше прицелил в Гашербрум I. Разказах му за нашето изкачване, а той ми разказа каквото помни от изкачването си на Гашербрум II през 1994 г. Дано и аз доживея до такава възраст и бъда в такава форма на старини.
Рано сутринта на следващия ден видях, че времето „отива на оправяне“, събрах си багажа и пак поех нагоре. След мен не тръгна никой, така че целия ден щях да разбивам пъртина в прясно навалелия сняг. Този път се качих до лагер 3 за малко над осем часа, като в края почувствах лека умора. Все пак след няколко чаши бульон, чай и супа се оправих и си казах: „Утре или никога“. Времето се изясни, вятърът утихна... Чудех се дали ще успея.
Палатката ми в призрачния лагер 3 (7300 м). На заден план е пирамидата на Гашербрум II.
През цялата нощ сънувах и се въртях. Към полунощ чух стъпки. За миг си представих, че до палатката ми крачи мечка. Последва дишане, човешко и съвсем близко. Някой каза с испански акцент: „Good morning!“. Докато се унасях, някой изкрещя: „Примусаааааа...!“, и за секунди видях как палатката ми изгаря. После се разнесе хъркане. Призракът на Луис ме преследваше и халюцинирах непрекъснато.
Въпреки кошмарите успях да дремна и малко след 1 ч. сутринта започнах да се оправям за тръгване. Примус, чай, закуска, обличане, обуване. Студено е и всичко става бавно. Точно в 3 ч. изпълзях навън. Беше звездно и мразовито утро, тъкмо както го исках. Поех в тъмното нагоре, като се прицелих в камъните, до които бях стигнал предния път. Постепенно ставаше все по-стръмно и по-непознато. Продължих и на разсъмване бях в лагер 4, където имаше остатъци от няколко палатки. Минах през всичките и ги огледах да не би Луис да е останал някъде тук. Не открих нищо и продължих. Нагоре започваше диагонален траверс, който извеждаше в десния край на върховата пирамида. Минах го за около три часа и излязох в основата на предвърховия склон. Наклонът беше над 45 градуса, но се чувствах доста уверен въпреки поривите на вятъра, които на моменти ме караха да приклякам. за да не ме отнесат. След близо час излязох на върховото било. Оттатък ръба духаше наистина силно. Видях Броуд пик и К2, които стърчаха над облаците.
Върхът отстоеше само на около 80 хоризонтални и 15 вертикални метра вляво от мен. Направих опит да тръгна по ръба, но вятърът ме поваляше. Слязох няколко метра по-надолу и пак тръгнах. Газех в пръхкав сняг, но отдолу усетих твърд лед с голям наклон, върху който се чувствах доста нестабилен. Огледах се, под мен видях улеите, чийто край не се виждаше, и започна да ме дострашава. Спрях за миг, за да преценя какво да правя. Изпитвах нерешителност, което рядко ми се случва. Постоях така още около минута и реших да слизам. Последните метри до върха ми се сториха прекадено опасни. Бях направил всичко, което можех да направя сам в тези условия