Да пропаднеш в ледникова цепнатина. Един от големите кошмари при завладяването на ледниците са ледниковите цепнатини. Движението по неравна основа, наклонът, земетресенията и пропаданията са сред причините ледниковите езици да се нацепват напречно или надлъжно. Всичко започва от малки повърхностни бразди, които постепенно се уголемяват. Природните катаклизми ги дооформят и превръщат в съвършени капани за живи същества. Цепнатините се наричат „открити", когато са толкова големи, че не е възможно снегът да ги покрие и скрие. „Скрити“ са тези цепнатини, които зимните снеговалежи успяват да покрият, напълно заличавайки знаците, че отдолу има пропадане. Дълбочината им варира от сантиметри през няколко метра до бездънни пропасти, чийто край се крие в хилядолетната история на ледника. Дължината им е от няколко до няколкостотин метра.
Цепнатините са едни от най-нежеланите привидения за алпинистите и планинарите. Всички обучения и практически курсове наблягат неслучайно на темата „Пропадане в ледникова цепнатина“. Теорията те кара да фантазираш последствията от едно пропадане след грешна крачка на повърхността. Представял съм си сценарий за спасяване и оказване на първа помощ на пострадал, но всеки си мисли, че е подготвен по темата, докато един ден сам не полети в мрака на ледниковата бездна. Беше малко преди изгрев слънце на 6 август. Проходът Гондохоро Ла беше все още огрят от лъчите на залязващата огромна луна. Ледът блестеше приказно и кристалчетата отразяваха от едната си страна луната, а от другата - зората на раждащия се ден.
Седях и съзерцавах величието на Каракорум. Извиках на испанските си приятели, които бяха наблизо, и с фотоапарат в ръка се изнесох на по-горна позиция. Бях встрани от пътеката, направих няколко снимки и тръгнах надолу. Улисан да си слагам ръкавиците, за миг не си гледах в краката и земята под мен се продъни. Твърдата опора просто изчезна и полетях. „Аааааааа...!“, беше единственото, което се изтръгна от мен в този момент. Падах стремително и безпомощно, удрях се в стените, а очите ми само регистрираха преминаващите образи. Всичко се случваше твърде бързо, за да мога да мисля, премислям и анализирам как се стигна дотук. Изведнъж падането спря - бях се заклещил на тънък снежен мост, някъде около средата на цепнатината. „Жив съм!“ Внимателно се размърдах, за да проверя кое къде ми е. Освен болките в цялото тяло като че ли нищо друго ми нямаше. Пухенката ми беше в кръв, но раната на ръката ми не изглеждаше сериозна. Погледнах часовника си - 5:42 ч. „Helppp!!!", само това можах да извикам. „Ами сега какво?“ Разглеждайки цепнатината, започнах да премислям различни варианти за излизане. Раницата ми беше отвън... значи испанците трябваше да забележат, че липсвам. Абсурд беше да се изкатеря сам без котки и сечиво. Цепката беше прекалено широка, с гладки стени, до горе имаше поне осем метра - немислимо! Не смеех да мръдна, за да не се продъня. Надолу имаше още поне десет метра, като стените постепенно се стесняваха. Извадих фотоапарата и се опитах да го включа. Не тръгна въобще, явно го бях ударил. „Петров, няма да умреш тук, нали?“, мина ми през главата. Целият треперех, но не от студ, а от адреналина, който изпълваше вените ми. „Helppp!!!“ Дупката, която бях пробил на повърхността, не беше голяма и силата на вика ми умираше още в цепнатината. Проникващата дневна светлина започна да осветлява вътрешността на ледниковия ми затвор. Обкръжаваха ме огромни висулки и дяволски ледени кристали. Този леден музей щеше да ми е по-интересен, ако бях попаднал тук по собствено желание. Минутите минаваха, а отгоре не се чуваше никакъв звук. „Хайде!!! Къде се мотаете?“ Щом бях оцелял дотук, значи ще ме извадят. Успокоявах се сам, но продължавах да треперя. Прекарах около час под леда, преди да чуя:
- Хей, Боян, жив ли си?
- Дааа!
- Ето ти въже!
И ми спуснаха тънко синьо въже. Вързах се под мишниците и извиках да теглят. Едвам бях отлепил, когато усетих, че въжето ме прерязва. „Стоййй!!!“ Смъкнах възела надолу, малко под кръста, и отново ме затеглиха. Явно дърпащите бяха много, защото се движех бързо като с асансьор. Наближавайки повърхността, погледнах за последно ледения ми затвор и в следващия миг пробих кората встрани от дупката. Изхвърчах като тапа навън. Светлина, хора, суматоха. Проснах се на платото отгоре и мигом над мен се надвесиха десетки глави. .Добре ли си? Как си? Какво стана?", заваляха въпросите. От удара с главата в леда погледът ми беше замъглен, фокусът ми се губеше, но бях отново на горната земя, спасен! Развързаха ме и ме запрегръщаха. Аз само повтарях: „Благодаря, благодаря...“. След още няколко минути можех вече да мисля и командите от мозъка ми стигаха до крайниците. Изправих се и веднага загубих равновесие, но бързо се окопитих. Сега трябваше по най-светкавичния начин да се спускам към лагера. Адреналинът щеше скоро да се изчерпи и всичко щеше да ме заболи. Знаех за този физиологичен срив от предишни падания. С леки залитания се закачих за въжето и заслизах надолу. Крачка по крачка надолу, към ниското, зеленото, към лагера, към живота.