Последствията от тази каскада бяха само ожулвания, натъртвания и един месец кръв в урината. След преглед при уролог в София разбрах, че имам малки разкъсвания, но не се очакваха усложнения. Пак се разминах леко.
КНИГИТЕ
Добре написаните книги за катерене и алпинизъм са едни от най-силните мотиватори за върхове, постижения и тренировки. Причината въобще да стана алпинист беше именно книга. През август 1990 г. във влака за Москва прочетох на един дъх „Свирепа арена“ на Джо Таскър. Бях 17-годишен ученик в 10-и клас и отивах заедно с малка група студенти на трекинг в Казахстан. Тогава думата „трекинг“ не я знаехме и му викахме „ходене“. Бях се прикачил по случайност към групата и освен няколкото летни ходения в различни части на Стара планина и Рила нямах друг планинарски опит. Описанията на изкачванията и преживяванията на Джо Таскър и партньорите му така ме впечатлиха, че с дни си мислех само за тях. Представях си гигантите К2 и Канчендзьонга, лагерите, трекингите, проблемите и изпитанията, които бяха преживели тези момчета. По това време още нямаше интернет или електронна обмяна на писма и информация. Всичките картини и случки, описани в книгите, трябваше сам да си ги представяш.
След като се завърнах от Казахстан, постепенно започнах да търся, купувам и събирам книги, за които чувах по време на алпиниадите, където участвах. Посещавах всички антикварни книжарници и библиотеките, в които се бях регистрирал. За сравнително кратък период намерих, прочетох и препрочетох класики като „Звезди и бури“ (1967 г.) на Гастон Ребюфа и „Водач на свръзка“ (1971 г.) на Роже Фризон-Рош. С вълнение открих и емоционално написаните книги на проф. Георги Атаиасов-Джиджи, който детайлно беше описал по-значимите си изкачвания и премиери. Прочетох по няколко пъти всичките му книги. Енциклопедичните сборници и очерци на доц. Санди Бешев ме осветлиха, че българският алпинизъм е не по-малко славен от световния. От информационните бюлетини и годишните сборници на БАК подробно се запознавах с последните постижения на българските алпинисти. През май 1991 г. случайно попаднах на „От Матерхорн до Еверест“ (1985 г.) на Николай Петков, откъдето научих, че традициите на нашите алпинисти ветерани се продължават и надграждат от едно по-младо поколение, устремило се към по-технични и трудни маршрути в световните планини. От „Завладяване на планините“ (1989 г.) на проф. Георги Роднински навлязох в историите и експедициите към най-големите световни върхове. Намерих си гидовниците с алпийските маршрути в Рила (1979 г.) и Врачанските скали (1987 г.) и започнах да мечтая все повече и повече за стени и върхове. През 2001 г. попаднах на Extreme Alpinism: Climbing Light, Fast, and High (1999 r.) от Марк Туайт и схванах, че подготовката за сериозни постижения в планините си е цяла наука, която трябваше да усвоя, за да се чувствам уверен в пътя си към върховете.
Освен на мотивация книгите за алпинизъм и сборниците с експедиционни отчети и разкази за върхове се превърнаха и в извор на познания за тактиката на изкачванията, организацията на експедициите и екипировката, необходима за катерене и оцеляване в планините. Книгите от чуждите автори не ми даваха ясна представа как точно може да се организира една експедиция в България през 90-те години. Книгите, написани от български автори, ми бяха доста по-полезни. защото именно чрез тях си представих как се организират тези прояви в условията, в които живеех. Като начало трябваше да си член на някой туристически клуб, в който има алпийска секция.
В по-ново време се бях абонирал за американското списание Climbing и редовно преглеждах периодиката, която се получаваше в библиотеката на БФКА. Започнах внимателно да се вглеждам в прекрасните фотографии по страниците на тези издания и се научих да различавам моделите и марките, с които водещите и успяващи катерачи правеха постижения. Установих, че голяма част от изкачванията се нравят с модели от няколко марки, някои от които присъстваха и в България.