В лагера заварих Паша Трофимов от Иркутск, който също имаше намерения да атакува. Преди няколко дни и гой се беше качил на Корженсвская и сега се чувстваше готов да изкачи Комунизъм. Паша е много приятен събеседник, отличен скален и микстов катерач, запален ловец, любител на кар-тунинга и има магазин за катерачна екипировка и работа от въже.
Лопатата е последното препятствие преди върха. Маршрутът преминава по средата на склона, вляво от скалната пирамида.
Редуцирахме багажа. взехме една палатка и рамо сутринта на другия ден тръгнахме нагоре. Вятърът беше почти ураганен и на много места спирахме и прикляквахме. за да не ни отнесе. Към обяд върхът отново потъна в облаци, но четири очи виждат по-добре от две, успяхме да се ориентираме и намерихме едно удобно, защитено от бурните ветрове място за лагер (6950 м) под връх Душанбе. Палатката беше едноместна и със зор се събрахме вътре и двамата. Оказа се, че на Паша не му понасяше височината и стомахът му отхвърли всичко, което вечеря. Привечер небето се изясни, видяхме добре позлатена характерната Лопата{13} и това ни вдъхна увереност, че утре може и да се качим. Поради теснотията не спахме добре.
Сутринта в 5 ч. погледнах навън и с радост видях студеното синьо небе. В 6 ч. започнахме да се оправяме един по един, като първи беше I Каша. В 8:15 ч. и двамата крачехме към върха. Брулеше ни силен вятър. Наклонът беше около 50 60 градуса и се редуваха фири, мек сняг и пасажи с много твърд лед. Някъде по средата на Лопатата вече не си чувствах и двата крака от студ и спрях да се стопля. Изкопах си дупка в склона, така че да се защитя от вятъра, седнах вътре и се събух. Разтрих и стоплих първо единия, после и другия крак. Бяха в еднакво състояние - с бели, безчувствени, но все още жизнени пръсти. След 20 минути мачкане и допиране до бутилката с чая, прецених, че им е достатъчно, и ги закопчах в обувките. Нагоре поех с много бързо темпо и се откъснах от Паша с повече от 200 м. Точно в 12 ч. излязох на премката, вятърът беше толкова силен, че едвам се удържах прав. Рсших да спра. за да почина, и се скрих в една дупка между камъните. Хапнах малко, пийнах чай и пак отвързах обувките, за да масажирам краката си. Паша дойде и започнахме да разсъждаваме дали да продължим нагоре в този ураган. Докато чакахме, видяхме как големи сиви облаци идват към нас и набързо взехме решение, че трябва да се качим. Нагоре по билото падна голяма борба с вятъра. Забивах щеките си почти до края, така че добре си осигурявах опора срещу излитане. Вървях първи и когато навлизах в големите козирки на гребена, Паша коригираше курса ми. С всяка крачка най-високата точка се приближаваше и скоро щяхме да бъдем там. Спряхме на десетина метра и се спогледахме с въпроса кой да се качи пръв. „Давай", каза ми Паша и аз продължих. Достигнах последните камъни, върху които имаше метална плочка, и разбрах, че това е върхът. Извиках и с Паша се прегърнахме!
Връх Комунизъм (7495 м.) на 11.08.2010 г.
Вятърът брулеше яко и едвам се чувахме. Дачи от адреналина, дали от емоцията, но краката ми се бяха стоплили, тъй че можех до краен предел да се насладя на изкачването. Направих пълна кръгова панорама от върха и заснех различни елементи и гледки от върховата пирамида. Облаците вече покриваха повече от половината небе, но все пак след Коржснсвская двамата за втори път през последните две седмици виждахме безкрайните памирски простори. След престои от двайсетина минути тръгнахме надолу. На стръмните места се обръщахме с лице към склона и ги откатервахме много внимателно. За по-малко от два часа стигнахме до щурмовия лагер. Събрахме всичко набързо и продължихме надолу. Въпреки че през по-голямата част от времето местех механично краката си, цялото ми тяло беше стегнато и бързо си променях Стойката, когато стъпвах на твърдите участъци. Точно в 19 ч. без 10 минути стигнах до палатката си в лагера на Памирското плато. Вътре се бяха настанили двама украинци, които като ме видяха, ме попитаха: