В една от вечерите по време на трекинга направих презентация за катерачните обекти в България, която спретнах от наличните в компютъра ми снимки. Далеч не беше изчерпателна, но все пак показа на хората от групата, че си имаме всичко.
Показах най-значимите летни и зимни обекти, включително и DWS{16} срещата на Камен бряг. Вси ки се изкефиха и проявиха интерес да идват у нас.
На третия ден от трекинга преминахме през разкошна гора от цъфнали рододендрони, които наистина силно оцветяваха и без това живописния пейзаж на гората в умерения пояс. Имаше също много тънки бамбуци, огромни лиственици, обрасли с мъхове, и лишеи въобще приказна гора, подобна на гората в африканския Рувензори на почти същата височина. Най-живописното село, през което преминахме, беше Гунза (Ghunsa, 3450 м). Много красиво и добре подредено село с полицейски пост, около трийсетина къщи, между които няколко за гости. Наоколо имаше стръмни обрасли скали, а над тях се виждаха покрити със сняг и лед 4000-5000-метрови върхове. Стопанки на къщата, в която се настанихме, бяха една по-възрастна жена и три по-млади момичета (вероятно дъщерите ѝ), които въртяха всичко. Един мъж се мотаеше с малко дете на гръб, но не се включваше в домакинската работа. Местното население е изцяло с тибетски произход. Преди години основното селище е било Кангбачен (по-нагоре в същата долина) и само през зимата хората са слизали до Гунза („гун“ - „зима“, „са“ - „място“).
Покрай трекинга към северния базов лагер може да да бьдат т,дени 24 видарододендрони.
От Гунза пътищата ни се разделиха. Денис Урубко като ръководител реши, че не ме познава достатъчно, за да ме счита за равноправен член, и изтъквайки диабета ми като опасност за екипа, ме посъветва да се прибера вкъщи и да се лекувам. Подобни съвети бях получавал и преди, но те ми действаха много силно и ме амбицираха още повече да показвам на какво е способен един хронично „болен“. Избрах си двама носачи, взех палатка, стол и постелка за базов лагер и поех към прохода Селеле Ла. След една нощувка слязохме в съседната долина, откъдето минава грекингът към южния базов лагер. С леко по-бързо ходене стигнах до лагера Рамче, където успях да се изравня с групата, планираща да катери Канчендзьонга от юг. След още два дни яко ходене стигнахме до базовия лагер, който се намираше на изолирана в подножието на върха морена на височина 5550 м. Заедно с лагера под Макалу на 5600 м това са двата най-високо разположени базови лагера под осемхилядници в света. Палатките се опъват на малки, стъпаловидно разположени площадки, покрити слабо с трева, камъни и пръст. Равните места са сравнително ограничени и там се опъват кухните и столовите палатки. Наоколо има само ледове и скали, а малко над лагера започва маршрутът за изкачване.
Гунза отстои на около два дни път от Тибет и Сиким.
За аклиматизация реших в рамките на един ден да се изкачвам до първия лагер, след което да слизам и да спя в базовия лагер. Сняг валеше всеки следобед, но не успяваше да натрупа повече от 20 см на денонощие. Запознах се с испанците от отбора на Карлос Сория. След Гашербрум II през 2009 г. това беше втората ми среща с този упорит старец. За своите 75 години той изглеждаше учудващо свежо и бодро. Разказаха ми, че през 2013 г. от единайсетте души, изкачили Канчендзьонга (той не успял), петима загинали на връщане - двама от падане, трима от изтощение. Поредната зловеща статистика за този връх.
Базовият лагер е разположен на единствения скален остров между ледника и началото на маршрута.
За настоящата експедиция бях рошил, че ще водя само електронен дневник, и всеки ден пишех по малко на лаптопа. Още с първото му включване в базовия лагер той даде син екран и стана ясно, че е гръмнал харддискът му. Над 5500 м механичните дискове явно се подуват прекадено много и просто свършват. Знаех го, но си мислех, че тази драма се развива над 6000 м. Следващия път ще трябва да мина на SSD памет. Разбира се, носих и малко тефтерче, така че бързо преминах на старомодния начин за писане на бележки от експедиционното ежедневие и изкачването. Над базовия лагер се движех само с една палатка и постоянно я качвах и свалях надолу заедно със спалния чувал, примуса и яденето, което поддържах налично. Експериментирах с този подход и въпреки че имаше неудобства, ме олекотяваше като цяло. Записвах си недостатъците и накрая заключих, че това е начинът за соло катерене. Докато си отдъхвах в базовата палатка през един от почивните дни, при мен дойдоха трима шерпи. Много делово, без увъртане, ми поискаха 300 долара такса за използване на парапетите над базовия лагер. От над 26 клиенти на фирмите, които тази година организираха експедиция на Канчендзьонга, само осем не бяхме наели височинни шерпи. Разбрах, че всички останали са си платили и сега беше дошъл моят ред. Твърдо казах, че такъв рекет няма да платя, и настана една бурна говорилня. Спориха, викаха, вдигаха гири и накрая видяха, че съм твърд и искането им нямаше да мине лесно. Разбира се, направих отстъпка и обещах, че ще кача 400 м въже до 7000 м.