Палатката ми в щурмовия лагер.До върха остават малко над 1200 м денивелация.
В базовата ни палатка живеех с индийците Чанда и Раджив и японеца Юкио. И двамата индийци бяха вегетарианци, което редовно носете на мен и японеца по една екстра порция месо. Английски говореше само Раджив, така че можех да общувам единствено с него. Той непрекъснато и само говореше за великата Индия и много рядко - за Непал. В дните с обилен сняг успявахме да спим по повече от 12 часа в денонощие, защото освен да ядеш и да изриеш малко сняг, друго почти не оставаше да се прави. Мястото за разходки около лагера не беше голямо, защото от три страни бяхме обградени с ледници, а четвъртата страна беше дълбока пропаст, която опираше на по-долен ледник. Постоянно правех опити да събирам животни, но на тази височина фауната и флората бяха много, много бедни. След две седмици аклиматизация се чувствах силен, бях схванал особеностите на местния микроклимат и започнах да планирам потенциала за атака. Скочих нагоре още в първия възможен прозорец.
На 12 май 2014 г. се качих в лагер 3 (7350 м), времето беше добро и реших на другия ден да атакувам. В 6 ч. сутринта тръгнах уверен нагоре. Бързо набирах височина. Около обяд върхът започна да се обвива в мъгла и пътят ми нагоре се виждаше все по-лошо. Склонът ставаше все по-труден и все по-стръмен.
Катерех сам и неосигурен. Постепенно наклонът стана над 45 градуса, появиха се скали, пасажите бяха все по-технични и ми беше трудно да повярвам, че оттук минава нормалният маршрут. На екрана на фотоапарата разгледах снимките, които вчера бях направил на маршрута, но не можах да се ориентирам къде се намирам. След като минах два пасажа по четири-пет метра от трета категория, прецених, че е по-разумно да се откажа. Връщането до щурмовата палатка се оказа трудно пропадах в ледникови цепнатини, а два пъти дори се хлъзнах няколко метра по склона и едвам се задържах с пикела. На другия ден слязох в базовия лагер и разглеждайки детайлни снимки на върха, видях, че съм сгрешил кулоара, който води към него. В мъглата бях завил надясно твърде рано и се бях забил в участък, който не можеше да се премине без въже и партньор. По-късно разбрах, че и много други опитни хималаисти са се забивали на същото място и безславно са се връщали. Въпреки голямата умора от тази безплодна атака и стигането до 8000 м, само след три дни почивка в БЛ отново поех нагоре.
Междувременно, в началото на втория прозорец с добро време, групата на Карлос Сория и италианците Романо Бенет и Нивес Мерой бяха стигнали успешно върха. Докато се изкачвах, ги срещах и поздравявах за успеха. За ловенето това беше втори или трети опит. На 19 май отново бях в лагер 3 на 7350 м. Времето беше слънчево и тихо. Този път тръгнах в 1 ч. през нощта. Най-тежкият момент от изкачването беше сутрешният студ. Температурата падна до около -25°С, без да отчитам поривите на вятъра. Катерех бързо, но колкото по-нависоко отивах, толкова по-често почивах. На два пъти през нощта спирах за по 20 минути, издълбавах малка площадка в стръмния склон, събувах се и масажирах измръзналите си крака. Подминах мястото, на което по-рано бях завил надясно, и вече знаех, че верният път е само нагоре. На разсъмване спрях под една скала, за да закуся и глътна малко чай. Загледах склона нагоре и видях, че върховият купол е доста сложен за разчитане. Лабиринт от скали и лед, като единствено парчета от стари въжета, подаващи се тук-там. те водят в правилната посока.
Над 8400 м започнах да халюцинирам. Мозъкът ми страдаше от кислороден глад и чувах мъжки глас някъде пред мен: „Не си далече! Давай напред! Сега!“. Спрях да почина за десетина минути. На земята пред мен имаше цветни камъчета и много от тях блестяха силно като изумруди. След около двайсетина минути мозъкът ми се захрани с кислород и гласът изчезна. Сякаш изтрезнях изведнъж, хвърлих камъчетата, които държах в ръцете си, и продължих нагоре. Усещах, че наближавам върха, защото всичко издигащо се наоколо вече беше под мен. След около 200 крачки кислородът пак отиде към мускулите на краката ми и гласът се появи отново. Водех диалог, но не точно. Потънал в мисли дали съм сам, или сме двама, изведнъж излязох на билото и съзрях върха - беше едва на 50 м вляво от мен. Крачка по крачка, бавно извървях последните метри. Видях молитвените флаг чета и останах на два метра под тях. Уважих традицията и не се качих на най-високата точка на този свещен за местните хора връх. Направих 360-градусова панорама с фотоапарата си. Облаци, слънце, стотици върхове... и българският флаг, величествено забит на бамбукова пръчка 8586 м над морето!