На върха прекарах над половин час. Слизането премина без проблеми, халюцинации нямах и с няколко къси подхлъзвания по тъмно наближих палатката. Малкото останали ми сили стигнаха да си направя една супа, след което заспах щастливо и дълбоко. На другия ден се смъкнах до базовия лагер и видях, че в него бяха останали само нашите кухня и столова. Сезонът беше приключил и всички се бяха изнесли. Докато се къпах, забелязах, че нокътят на палеца на левия ми крак беше станал неестествено бял. Със сигурност беше резултат от измръзване, но за щастие на самия пръст му нямаше нищо, носът ми беше силно изгорял и върхът му беше целият в големи люспи. С облекчение завърших прегледа на тялото си и заключих, че това бяха единствените щети.
Канчендзьонга (8586 м) - първо българско изкачване, 20.05.2014 г.
Новината, която помрачи изкачването ми, беше, че индийката Чанда Гайен беше загинала заедно с двамата си шерпи при изкачването на съседния Ялунг Канг (8505 м). С Чанда живяхме и се хранехме заедно повече от месец по време на трекинга и аклиматизацията ни към върха. Мило момиче, което не даваше вид, че преди това е стъпвало на Еверест и Лхоце. Разбрах, че нещастието е станало в деня на моето изкачване към главния връх. Като върнах лентата, си спомних, че в тъмните часове преди зазоряване, малко след началото на щурма, в кулоара вляво от мен видях светлини от челници. Тъй като вечерта никой не се прибра в единствената палатка освен моята в лагер 4, си помислих, че сутринта съм халюцинирал, а палатката е била изоставена. Канчендзьонга за пореден път не беше пощадила жена, опитат да катери по склоновете ѝ.
Обикновено след слизане от връх човек има нужда от минимум два дни, за да се възстанови и хидратира поне малко. В нашия случай обаче още на другия ден рано сутринта ме събудиха, закусих набързо и поех по морената надолу. Малко преди да тръгна, подарих горетексовото яке, което купих в Катманду, на най-усмихнатото от момчетата, помагащи в кухнята. Ментето се беше доказало менте и въпреки че на външен вид изглеждаше като стабилно яке, нито ме пазеше от вятър, нито от студ. Младежът обаче се зарадва много и ако не друго, то поне щеше да изглежда стегнат и красив в това фирмено менте.
Слизах бавно и уморено, сякаш катерех нагоре. Ледникът беше труден за ходене, а днес трябваше да измина над 20 км до лагера „Церам“. Бях отслабнал с поне десет килограма и се чувствах твърде слаб. Вървейки надолу, на много места ми се виеше свят и залитах, а където трябваше да се изкатервам, го нравех със скоростта на охлюв. В „Церам“ пристигнах малко преди да се стъмни. Строполих се в къщичката и помолих за две супи и чай. След час живнах леко и мернах двама с раници да влизат в лагера. Като приближиха, видях, че това бяха Дима Синьов и Артьом Браун от отбора на Урубко. Прегърнахме се и започнахме да си разказваме кой какво е направил от север и от юг на Канчендзьонга. Те бяха стигнали до щурмовия лагер, но не бяха качили върха. Бяха запазили сили и утре искаха да стигнат до нашия базов лагер и да направят опит за изкачване. Смело решение предвид факта, че щяха да бъдат напълно сами в тази голяма планина{17}.
На сутринта се разделихме с пожелания за успех. Слизането ми продължи в зоната на гората под 3900 м. С пълни гърди вдишвах уханието на зелена растителност, на рододендрони, на пръст, земя и якове. След няколко километра пресякохме реката и започнахме изкачване по отсрещния склон. С мъка изкачих почти 1000 м денивелация, превалихме баира и влязохме в съседната долина. Още на превала небето се покри с плътни сиви облаци и заваля лек дъжд. Наметнах се с пелерината и се гмурнахме във влажните, обвити с гъста мъгла тропически гори. Слизането до Ямфудин продължи над шест часа и по тъмно стигнахме в една отлично подредена къща с равен двор и ниска зелена трева. Домакините веднага заклаха кокошка и направиха дал бат{18}.