През 2014 г. група негови приятели се събрахме на 23.02., за да отбележим 20 години от загиването му. От дума на дума, за него и всичко около нас (с някои приятели се виждахме само на това място), се заговорихме и с Вальо Божилов. Той сподели, че му е писнала работата, че е напълно зациклил и иска нещо ново, на което да се посвети, след като се пенсионира. Мислеше си за хижа някъде по Стара планина и му дадох акъл да ходи да пита направо в ресорния отдел на БТС. От дума на дума стигнахме и до моите планове, разказах му как съм катастрофирал през април 2013 г., но това само е отложило експедицията до К2, на която се бях посветил изцяло. Казах му, че още нямаме финансиране и търсим всякакви възможности за помощ - финансова или в натура. Той ми спомена за шефа на фирмата, в която работи, и обеща да го попита дали не може да ни помогне с нещо. Около две седмици след това ми се обади и каза, че ми е уредил среща.
Разпечатахме проектното предложение за К2 и двамата с Младен Данков отидохме на срещата. Беше дъждовен и мрачен мартенски ден. Срещнахме се с г-н Огнян Радев, шеф на „Рамкофарм“, и със Славчо Гаврилов. Говорихме не повече от 20 минути, но резултатът беше като за месеци работа. Щом ни прецени, че сме надеждни, г-н Радев каза, че става генерален спонсор на проекта „К2“. Неочаквано бързо мечтата ни стана по-близо от всякога досега. Стиснахме си ръцете и веднага излязохме навън, да не би да размисли. Останахме под навеса на блока и докато гледахме едрите капки, телефонът ми звънна. Беше Дора от БФКА:
-Ало, Съни, невероятно, но факт! Обадиха ми се от ММС и казаха, че ще финансират К2! Наираво да не повярваш колко лесно стана този ггьт!
Шок. За по-малко от час бяхме получили пълно финансиране на едно и също нешо. На другия ден се събрахме в офиса на БФКА и обсъдихме интересната ситуация. Решихме, че ще използваме „Рамкофарм“, за да си купим липсващи и да подновим вече остарели екипировки от личния и общия експедиционен инвентар. След няколко дни пак се срещнахме в офиса на фирмата и договорихме трикратно намаляване на обещаното спонсорство. Сключихме договор и определихме какво ще правим, така че и двете страни да са доволни.
БРОУД ПИК - ВТОРИ ОПИТ
Вторият опит на Броуд пик ми беше малко като дежавю. След първия опит през лятото на 2001 г. сега знаех къде са лагерите, откъде минава пътят до тях, какви са времената и разстоянията между всички важни точки по маршрута. Чувствах се в позната планина и това ми даваше голямо спокойствие и свобода на мислите.
Пътуването и трекингът минаха без проблеми. Този път бяхме придружени от Ради и приятелката ѝ Ивелина. Те дойдоха, за да видят чудесата и гледките покрай Каракорум хайуей, Скарду и нагоре по ледника Балторо до базовия лагер под Броуд пик.
Изкачването започнахме с Младен. Изграждането на лагерите вървеше по план. По маршрута работехме основно с членовете на полската експедиция, които имаха за цел да качат средния връх (Broad Peak Central, 8016 м). До седлото, от което ние щяхме да поемем надясно към главния връх, а те - наляво, пътят ни беше един и същ. Чувствах се в отлична форма и правех отлични времена между лагерите.
Последна прегръдка с Ради в базовия лагер и всеки продължи по пътя си, аз - нагоре, тя - надолу.
В края на юни вече не издържах и предприех един солов опит за атака. От лагер 3 тръгнах малко след 3 ч. сутринта. Снегът беше добър за стъпване, потъваше се леко и набирах височина доста бързо. Към 4 ч. започна да проблясва, но пак не виждах в далечина какво се случва. Духаше средносилен южен вятър, който бе достатъчен, за да ме охлажда постоянно, и се наложи да спра и да облека тънката пухенка под дебелата. Постепенно навлязох в зоната на сераците и цепнатините и се разколебах откъде минава верният път за седлото. Катерех със сечиво в едната ръка и силно скъсена щека в другата. Тръгнах право напред, но в рамките на десет минути пропаднах с по около един метър в две цепнатини, уплаших се, върнах се малко назад и реших да се приближа към скалите отдясно. Започнах да катеря, но наклонът постепенно се увеличаваше и изискваше да траверсирам дълъг заледен склон около 45 градуса, с дължина над 50 60 м. Опитах на едно място, но напредвах твърде бавно и се качих едно ниво по-високо, където също не беше по-добре за траверс. Седлото (Броуд пик кол) го виждах вече съвсем близо, но от него ме деляха скрити цепнатини и няколко висящи серака. Намирах се на приблизително 7700 м. усетих колебание и осъзнах, че днес не ми е денят за върха. Тръгнах да слизам, разсеях се за миг и едната щека полетя по склона. Сиря се след около 150 метра по-надолу. С труден траверс се приближих до нея и си я събрах. Вече беше напълно светло, но не можех да установя кой е верният път през ледения лабиринт под седлото. Към 8 ч. сутринта си бях в палатката. Уж не се бях напрегнал физически, но усещах умора... Бях се натоварил по-скоро психически от неуспеха на тази атака.