Готвачът Мусин и помощникът му Садик се грижеха денонощно за нас.
Към 20.07. стана ясно, че се задава период с няколко много добри дни, така че всички се приготвихме за атака. За два дни с Иван се качихме до щурмовия лагер 3. Младен стигна до лагер 2, но беше повален от невъзможност да яде, не можа да се възстанови в хода на изкачването и се наложи да се върне в базовия лагер. Вечерта преди атаката преброих 20 човека, от които угре 17 щяхме да излезем по маршрута. Тъй като бях направил вече два опита за изкачване, бях най-добре аклиматизираният и реших, че няма да тръгвам в полунощ като останалите.
Потеглих в 2:50 ч. За час бързо ходене на челник на около 7400 м догоних основната група и видях колко мудно се движат. Някои се скатаваха отзад, други просто не можеха по-бързо. За по-малко от десет минути успях да ги заобиколя всичките и уверено поех водачеството. Ярек от поляците ми даде едно тънко около 150 м въже, което извлачих и фиксирах за фирнов клин, след като свърши. Оттам траверсирах наляво, преминах през района на цепнатините и поех стръмно нагоре. Взе да се развиделява, но аз знаех къде се намираме и биех стъпка по стъпка. Трудността се променяше непрекъснато. Или твърд лед, или дълбок до над коляното сняг. В първите три часа бях свеж и просто си пробивах нагоре. Минах серака и се откъснах от основната група с около 150 200 м. След четвъртия час взех да се оглеждам назад дали няма някой да ме смени. Забелязах, че като спирах за почивка, всички останали също спираха и ме чакаха, докато тръгна. Колкото повече приближавах до седлото, толкова по-дълбоко и трудно ставаше. Вече се беше съмнало и гледката към позлатената от изгрева пирамида на К2 беше просто зашеметяваща. Иван ме следваше на петдесетина мегра, а останалите бяха на поне 200 по-назад. Малко под седлото видях стар парапет и се насочих към него. Отрових го и сравнително бързо се набрах по него. Най-накрая, в 8:30 ч.. излязох на седлото и ме огря слънцето. Иван излезе само пет минути след мен.
Гледките към Китай бяха наистина поразително различни от пакистанската страна. Много насечено и много по-голо и сухо като цяло. Починахме около 45 минути, внимателно разглеждайки какво ни остава до Роки съмит и Главния връх. Междувременно дойдоха поляците и част от германците. Нито един от останалите не пожела да дойде с нас напред и да участва в разбиването на пъртината. „Стратегически“ останаха да почиват на премката, докато ние с Иван не се скрихме от погледа им. Поляците започнаха да катерят по ръба към Централния връх (8016 м). Нашият маршрут стартира със снежно ребро с цепнатини, което ни накара да се вържем с 30-метровото въже. Следваше въздушно травсрсиранс по скали над пакистанската страна и поредно излизане на склон с лед и сняг. Малко след този участък видях трупа на поляка Томаш Ковалски, загинал по време на първото успешно зимно изкачване на Броуд пик. Тялото беше застинало в странна поза, почти на самия ръб откъм базовия лагер.
Като цяло напредвахме доста бавно поради изненадващо дълбокия сняг, който често надминаваше височината на кръста ми. След седем часа водачество бях започнал да се уморявам. Трудно изкачих поредната снежна гърбица и попитах Иван дали случайно не иска да се включи в разбиването на пъртина. Той видимо се изненада, но веднага откликна и пое водачеството малко преди Рокн съмит (8035 м). Леко си отдъхнах и почнах най-накрая да стъпвам в готови стъпки. Забил поглед в стъпките, на отиване не разбрах кое точно е Роки съмит, защото върховият гребен се състои от много гърбици, някои от които са доста близки по височина. Все пак гребенът от средата нататък стана по-лесен за ходене и гърбиците изчезнаха. Общата дължина на върховия гребен е 1.2 км. като Роки съмит се намира някъде по средата.