Постепенно влизах в крачка и си набирах височина. Бегло слънце вече огряваше върха над 6500 м. Лагер 1 ми се виждаше твърде далече, включих се във въжето, слънцето ме огря и започнах да се стоплям. Неусетно стигнах до лагера, в който имаше пет-шест палатки, някои от които отворени и разпокъсани. Отстрани се въргаляха разни храни. Взех си някакъв пастет и го изядох. Починах близо час, за да събера сили за следващия етап до следващия лагер. Нагоре беше значително оголено и под парапета, в първите поне 500 м, нямаше сняг.
Тръгнах да се катеря и бавно преодолявах скалните участъци. Чак сега пресрещнах първите хора, слизащи от върха - двама чехи и после финландеца Сами{19}. Той ми каза, че е доста уморен, но ще направи опит и за Броуд пик. След успеха на Канчендзьоига през месец май и той следваше моя план за това лято 3x8000x4 месеца.
Нагоре времето взе да се разваля, слънцето изчезна, задуха вятър. Срещнах слизащи американци и шерпи и ги поздравих. Почнах да си спомням отделните пасажи, така както ги бях запечатал в съзнанието си при първия опит през 2005 г. Всичко беше много по-скално сега, почти нямаше лед и сняг.
Под ключовия участък за деня. Камината на Хаус, вече се бях уморил доста, но знаех, че тя е последното препятствие преди лагера. Бавно, без резки движения, я изкачих по изтърбушената метална стълбичка и излязох отгоре. Бях влязъл в облак и всичко около мен беше бяло. След още половин час стигнах до палатките. Имаше пет налични палатки, три от които изоставени. Реших да си спестя опъването на моята, избрах една по-запазена и се настаних.
Сами Маисика успя да изкачи Канчендзьоига u К2 през 2014 г.
В късния следобед чух гласове и се появи македонецът Здравко Деянович, който вчера беше изкачил върха заедно с шерпата си. Изглеждаше много уморен, отидох в палатката му и му направих течности и малко ядене. Лежеше увит в чувала си и с благодарност приемаше всичко, което му давах. Разказа ми за изкачването поговорихме още малко и той заспа. Докато закусвахме със Здравко на другата сутрин, ме задминаха втората група поляци, която беше тръгнала от лагер 1 към лагер 3. Започнах да се приготвям за тръгване и изведнъж установих, че ми липсва пикелът, който заедно с щеките бях оставил пред палатката миналата вечер. Здравко ми беше казал, че има същия, но едва ли се беше заблудил да ми го вземе.
Здравко Деянович засега е единственият македонец, изкачил двата гиганта - Еверест и К2.
Заподозрях един от шерпите, който снощи тръсна голяма раница с кислород пред палатката ми и сутринта дойде да си я прибере. Останах без пикел. Огледах се наоколо и се сетих, че малко встрани от пътя нагоре бях видял захвърлен един стар прав пикел. Отидох и го намерих, като попаднах и на една велокаска, която също прибрах. Бях готов и тръгнах нагоре. Слънце грееше само в първия половин час, след това дойдоха облаци, мъгли и задуха силен вятър. Постепенно настигнах най-долния от поляците и скоро го задминах. Влязохме в най-сложния и техничен участък, наречен Черната пирамида, черни скали, ледове, експонирани скални ръбове, вятър и сняг.
Макар и велосипедна, каската направи изкачването ми към щурмовия лагер много по-безопасно.
На следващия ден стигнахме до щурмовия лагер 4. Той се намира на малка заравненост и от него се открива чудесна гледка към купола на върха. Предната нощ в съседната палатка до моята беше починал от изтощение един испанец и сега тялото му лека-полека замръзваше.
Приготвянето за атака в сутрешния студ винаги е мъчително начинание. Полузавит с чувала, закусих и напълних термоса с горещ чай. Сложих в ръкавиците и обувките химически уормъри и стелки за еднократна употреба. Небето беше чисто и ясно, но адски студено. Нагоре се виждаха светлините на поляците, които вече се бяха разкъсали по склона и всеки крачеше със свое темпо. Тръгнах нагоре, но колкото и да бързах, треперех целият. Единствено аз бях без пухен костюм и докато не ме огрееше слънцето, се очакваше да страдам. Пьрвите 700-800 м са с лесен наклон, който постепенно се увеличава с приближаването до най-трудния участък от маршрута т.нар. Гърло на бутилката (Bottleneck). Задминавах поляците един по един. Над мене остана само Януш Голомб, който беше най-бързо ходещият от всички поляци. В тъмнината много не различавах колко близо се намираме до Бутилката, но в някакъв момент склонът започна да се изправя, появиха се скали и стана ясно, че влизаме в пасажа. След едно дълго изчакване настигнах Януш и той ми каза да минавам напред, защото бил дошъл моят ред. Опрях в отвесен син лед и оттам започнах траверса наляво, който вървеше ту нагоре, ту леко надолу и накрая диагонално нагоре. Балансът върху предните зъби изискваше доста концентрация, но със засилено внимание и прецизни движения успях да мина всичко, без и за миг да се почувствам в опасност или нестабилен. Накрая отвесният лед над мен изчезна и излязох в малък, много стръмен улей, който водеше право нагоре.