В деня на заминаването на Себастиано пристигнаха последните членове на експедицията ни - руснаците Дмитри Синьов и Александър Лутохин. И двамата са опитни експедиционери, идваха на Анапурна за четвърти път и сега имаха намерение да катерят по нов маршрут над лагер 2. С Дима се знаехме добре от експедицията към Канчендзьонга през пролетта на 2014 г. Саша Лутохин изглеждаше на около 40 години, но всъщност минаваше 50-тe. Управляваше собствена софтуерна компания и поне веднъж годишно ходеше на някаква експедиция. Преди няколко години, по време на спасителна акция на Елбрус, беше преживял сериозно падане, в резултат на което имаше тежки фрактури на единия крак и последващо дълго възстановяване.
Около средата на април направихме първия опит за атака на върха. При излизането към лагер 4 стигнахме до голямата цепнатина, която беше спряла предишното ни излизане. След оглед на всички възможности видяхме, че може да я преминем само след изкатерване на четиримeтров леден праг. Всички се дръпнаха назад и един по един ми казаха, че аз ще изведа прага. Дадоха ми две хубави сечива, огледах обстановката и реших как ще действам. Ледът беше „захаросан“ и не можеше да ме издържи, ако падна. Щях да катеря над ледникова цепнатина и падането частично щеше да се амортизира от снега, покриващ цепнатината. Забих сечивата (държаха добре, защото се забиваха докрай), завъртях клин, качих още два метра, втори клин и излязох над ръба. Отгоре забих два фирнови клина, осигурих се и извиках останалите. Издърпахме раниците и продължихме да разбиваме нагоре. След близо час стигнахме до щурмовия лагер на около 7000 м. Силно наклонен терен, защитен от три метра висок серак. На следващия ден почивах и изчаках да дойдат другите, които щяха да участват в този първи щурм. Вечерта преди атаката направих пробно упражнение с новите електрически стелки, за които още не знаех как най-добре могат да паснат в обувките ми. Пробвах няколко варианта и заключих, че най-добре ще е, като махна и двете оригинални стелки и пъхна електрическата между тънкия и дебелия ми чорап. Обувката беше номер 46 и въпреки това едвам побра тази комбинация. На другия ден се оказа, че подредбата работи отлично, и нямах никакви проблеми с топлината на краката ми.
Малко преди да поведа по проблемния „захаросан" лед под лагер 3.
В нощта преди щурма нямаше много спане, а по-скоро придремване. Всички, които бяха дошли днес, един по един сложиха кислородните маски и се изнизаха нагоре между 22:30 и 23:30 ч. Бях сигурен, че съм по-бърз от тях. и започнах да се оправям към 00:30 ч. Бавни и мъчителни са сутрешните приготовления. При 24 градуса под нулата всяко докосване до плата на палатката причинява снеговалеж от конденз върху теб. обуването на втвърдените обувки изисква напрягане, а слагането на котките, без да пробиеш дъното на палатката си. е направо изкуство.
След повече от месец престой в базовия лагер започваш да се събуждаш с отлични стойности па пулса.
Тръгнах нагоре в 1:30 ч. Луната беше залязла и се движех само на челник. Набирах височина доста бързо. Някъде след около 40 минути засякох Йост и Дейвид, които се връщаха. Бяха преценили, че се движат прекадено бавно, стигнали до 7300 м и решили, че няма да успеят с тази скорост. Аз продължих с равномерно бързо темпо, видях челниците на групата, която водеше, и се устремих към тях. Направи ми впечатление, че прекадено често спираха за по 10 20 минути, и се сетих, че явно фиксират въжета и това налага да се изчакват. Забавих малко темпото, защото не исках да ги настигна и да се налага и аз да чакам. Тъй като се движех в пълна тъмнина, нямах никаква идея къде съм. Към 5 ч. сутринта започна да се развиделява и видях, че съм близо до скали. От постоянния вятър, който духаше само от запад, мръзнеше цялата ми дясна страна. Колкото и да бързах, започнах да се преохлаждам. Настигнах групата и разбрах, че се колебаят дали да продължат, защото имаха само около 200 м въже. Вятърът беше станал доста силен (70-90 км/ч) и отвяваше и най-решителните мисли да продължаваме. Неуспешна атака, тръгнахме да слизаме.