Не ми трябваше дълго време, за да се реша, че и аз ще тръгна на 11.05. Мислех, че ще си почина психологически пет-шест дни и чак тогава ще потеглям нагоре, но след като до лагер 3 всичко беше фиксирано, имаше прозорец, чувствах се силен... трябваше да се пробвам още сега!
За два дни стигнах без проблеми до щурмовия лагер 3. В деня на атаката се събудих при -22°С. Всичко си бях подготвил, гака че само притоплих малко чай. хапнах нещо дребно, сложих си седалката и котките и в 3:10 ч. излязох в сутрешната снежна тъмница. Когаго нямаш очертана пътека, водещо въже, маркировъчни флагчета или GPS трак, които да следваш, начинанието се превръща в кошмар. Надявах се, че ще виждам поне светлините на тръгналите пред мен, но и това не стана. Катерих до 4:30 ч. само по чувство за посока към върха. По едно време започнах да различавам силуети и реших да спра и да изчакам. Когаго се съмна, разбрах, че съм набрал височина, но не по склона на главния връх, а на един склон над лагер 4. Три пъти се връщах на един и същи траверс, докато най-накрая си казах, че това е моята посока. В следващите около два часа траверсирах по трудни терени, като държах нивото от 7700 м. Катерих по скали 2-ра категория, пресечени с ледени езици. Най-накрая видях пъртината на сутрешната група и след кратко чудене реших, че е по-добре да загубя 100 м денивелация, отколкото да правя самостоятелни маршрути по терен, който не ми беше много ясен.
Стигнах до леден праг, през който преминаваха някакви въжета. Бързо се набрах и нагоре продължих със скоростно темпо, въпреки че парапети вече нямаше. Склонът изглеждаше сравнително еднообразен. Бяхме първите за сезона над лагер 4 и по огромна част от маршрута нямаше нищо да те води. Засичах с GPS часовника си всички важни точки за смяна на посоката, на големите цепнатини и на завоите. Стана толкова топло, че се съблякох по термобельо, въпреки че вече бях над 8000 м. Влязох в предвърховия Френски кулоар и в края му установих, че до върха ще катерим само на къси и протъркани стари въжета, отделни участъци от които се подаваха от време на време. Проблемът при старите въжета е, че не може да им се довериш и да се набереш с пълна сила, а трябва да се катериш с помощта на ръцете и сечивото по скали 3+ категория над 8000 м, доверявайки се на всичко научено в годините преди да се озовеш на това място. От напъването си нарушавах дишането и за да го възстановявам в крачка, ми бяха нужни по три-четири минути. Времето беше доста добро, дори на моменти много топло.
Качвайки праг след праг, в 14:45 ч. настигнах Али, Клио и още един шерп и видях, че други няма. Височината беше 8333 м. Али беше без кислород и също като мен се движеше доста бързо. След кратко обсъждане настоях, че ако продължим, няма да се приберем по светло със сигурност. Кошмарно е да се откажеш на 150 м по вертикалата от голям връх, но имахме още само четири часа светлина. Започнахме да слизаме. като с Али рязахме стари въжета, снаждахме, връзвахме и правихме надеждни парапети за рапелите на спускане. Поне два часа ни отне да спуснем Френския кулоар и поне още два, за да стигнем до щурмовия лагер. Ние с Али продължихме да слизаме към лагер 3, откъдето тръгнах сутринта. Гледките на залеза от превала Макалу Ла бяха фантастични. В палатката си влязох по тъмно. Веднага се вмъкнах в чувала и около два часа треперех неистово, за да се стопля. По едно време съм заспал и към полунощ се събудих от вътрешен глас, който ми каза: „Стопли вода, за да оцелееш“. Успях да стопля около половин литър, изпих всичко и заспах веднага. На другата сутрин се спуснах бързо до базовия лагер и си направих критична оценка на последните дни. Атаката си беше неуспешна отвсякъде, защото не знаех къде точно е главният връх и загубих време в нощното катерене без посока. Знаех обаче, че нито едно усилие не е напразно и сега просто трябваше да изчакам следващия прозорец, за да направя втора атака.
Клио Уайдлих и един от шерпите и на кота 8333 м.
А тя не дойде много бързо. Осем дни почивах и се възстановявах, почти без да мръдна от лагера, четох електронни книги, ядох, писах дневник, мотаех се и си говорех с другите скучаещи. На 19.05. в лагера кацна с хеликоптер д-р Скатов и ми разказа за неуспешния опит, който след Анапурна беше направил на Даулагири (8167 м).
Същия ден получихме сигурна прогноза, че след няколко дни ще има прозорец, и на 20.05. всички се изнесоха нагоре в атака. Тъй като щях да щурмувам от лагер 3, закъснях с тръгването едно денонощие. Този път минах през пуджа кулата от камъни и молитвени флагчета, хвърлих ориз и тогава поех нагоре. Трасето ми беше добре познато, така че тръгнах напълно спокоен и уверен, че при този опит ще успея.