— Откога не си имал връзка?
— В какъв смисъл?
— Откога не си имал сериозна приятелка…
— „Сериозна“ или „просто така“?
— Каква е разликата?
— Сериозната е онази, която представяш на приятелите си като „своята приятелка“, а тази „просто така“ не представяш почти на никого, но ако случайно стане дума, казваш: „Тя ми е приятелка“. Тъй или иначе, сериозни — малко, а „просто така“ — малко повече.
— И защо така?
— Никога не съм бил добър в „сериозните“ връзки.
— Защо? Струва ми се, че разбираш добре жените, знаеш как да се отнасяш с тях, поне с мен е така. Не знам дали си същият и с останалите…
Когато замълчах, се надявах да каже: „Не, с теб е различно, никога не ми се е случвало нещо подобно с друга жена“.
Но той каза:
— Не помня какъв съм бил с другите, от толкова време не съм имал нито сериозна приятелка, нито някоя „просто така“…
— Страдал ли си заради жена?
— Колкото е нужно, нищо действително сериозно. Смятам обаче, че и болката има своята роля.
— Страх ли те е от болката?
— Да, но не толкова от тази, която може да изпитам. Ужасявам се от огромната болка, която може да причиниш на човек, който се е привързал към теб. Усещането за власт, когато разбереш, че би могъл да унищожиш този, който те обича. Това е отговорност, която все още не съм успял да приема.
— Рискът съществува, но не го ли поемеш, няма да можеш и да изпиташ прекрасните неща, които ще изживееш само ако се осмелиш да го направиш.
Той се понадигна, облегна се на таблата на леглото и каза:
— Знам това.
Когато говореше за чувства, изражението му ставаше срамежливо. Беше така уверен и господар на себе си в други ситуации, ала опреше ли до подобни теми, показваше неочаквана уязвимост.
— Ако не бях омъжена, каква щях да бъда за теб — сериозна или „просто така“?
След пауза от няколко секунди той ми отговори:
— Не знам какво определение да ти дам. Чувствам се много добре с теб, всеки път, когато си тръгнеш, нямам търпение да те видя как идваш отново, но не знам по какъв начин да определя нашата връзка. Случващото се с нас ми изглежда идеално точно каквото е. Не бих променил нищо.
Последните му думи съвсем неочаквано ме нараниха.
— А не си ли любопитен по отношение на мен? На моя живот? Не разбирам дали си тактичен, или това просто е маловажно за теб.
— Не съм от тези, които разпитват.
— Как само преувеличаваш, говоря ти за обикновено любопитство. Аз например съм любопитна по отношение на теб.
— Какво искаш да научиш?
— Ако поставяш нещата по този начин, наистина прилича на разпит…
— Задай ми въпроси и ще ти отговоря.
— Може би е по-добре да спрем дотук.
Без да си давам сметка, тонът на гласа ми беше станал твърд.
Последва дълго мълчание. Долавях у него съпротива, затваряне. Заболя ме и той явно го забеляза, защото се плъзна до мен, погали ме по лицето и започна да разказва.
— Вече знаеш какво работя, никога не съм се женил и нямам деца… Поне така си мисля. Ако умираш от желание да ми купиш чифт обувки, нося четирийсет и четвърти номер…
Избухнах в смях, напрежението изчезна и той продължи да ми говори за себе си. Разказа ми, че ходи често в Тоскана при брат си, защото заедно ремонтират старата къща, принадлежала навремето на родителите им.
— С брат ми бяхме решили да продадем всичко след смъртта на нашите, после нещата при него не потръгнаха и си промени мнението.
— В какъв смисъл не са потръгнали?
— Раздели се със съпругата си и страдаше много заради това. Напълно се промени и реши, че иска да отиде да живее там и да превърне къщата в място за селски туризъм. От три години сме се захванали с ремонта и вече сме доста напреднали. Сигурно някой ден ще зарежа всичко и ще отида при него.